naked mind.

Tracey Emin Самотата, която пуска горещи езици в лоното на слабините ми, на женското ми начало - то пламва в изблик на паника, а учестеният ми дъх, устремен от ядрото на стихията, отприщва чувството на неизбежност, което избухва в пожар - и аз не мога, не мога, не съм способна да избягам от тази възбуда, гласът ми се надига,( ах... ), пламъците ме притискат, спускат ръцете си по извивките ми, да, тези женски плодове, толкова сочни, узрели, толкова млади, тези гърди,настръхнали, които се надигат учестено от стоновете, ( не, не спирай ), тези стонове, които ме изгарят отвътре, ( не, не спирай, ах ), този дим, който ме задушава, този огън, който остави в мен, ( не спирай ), тези бедра, които Ерос разтвори с устните си, ( по - бързо ),  които треперят сладострастно в очакване, да, това очакване, което ме приклещи в стаята, ( по - бързо ), тази стая в главата ми, в чиито стени се опирах от нямане, ( да, да, да ) това нямане, което остана след плътта ми на кладата, тази клада, която...

   Има място в сърцето – Празен пукот след бурна езда на съзнанието Празна шушулка, плуваща след микроскопичната буря в окото Празна разтвореност в твърдо агрегатните откази Празно видение след убийството на наивния поглед Има място в сърцето – Което все още очаква да се удави в абсурдния прилив след последния полет на чайките, които не успяха да снесат в гърдите й лято, след глъчката на толкова  грохотни ялови зими Има място в сърцето – Празна мелодия след пронизващ куршум в безплодието на ума й Празна симетрия след екота на болезнената й женственост Празна следа в бистрата локва на размътеното ежедневие Празна дума след срутването на толкова недостигнати стълби Има място в сърцето – Което все още очаква задушаващия полъх на вятъра След последния взрив на всичките вселенски начàла Които не успяха да покълнат в утробата на името й След контракциите на толкова безпощадни усти. Има място в сърцето – Толкова празно, че няма място за нея.

Всичко свое нося със себе си. Вечното припомняне на две ръце, които като бленда уловиха пролетта ми във венчелистчетата на предсмъртно междуметие, напъпило от гробните ми устни, преди с финален стон да се предам на ужаса от утрешната сянка. И ето - утрето се извиси над мен, и не любовник, а катарзис заплених в лоното на шепота, от дъха ми той отряза свойта форма, а аз, глупачката, останала без дъх, останала без нищо, което да очиствам, си тръгнах, по - безòбразна от думите. Къде са думите, с които ти описа мойте граници? Какво да нося, щом вече нямам себе си, щом вече пролетта не ще се ражда от

Mecuro B. Cotto В лошото време дъждовните вериги подрънкват по желязото на моята гръд, държат студа, заключен в обятията ми, решетките на дъха ми не могат да го пуснат. Не, не треперя, това е вторична реакция на тялото ми да се отърве от моя затвор. В лошото време небето издъхва от рикоширан куршум след разстрел на Вапцарова песен, той сбърка за вярата, няма такова оправдано страдание, попитай локвата кръв, която падна отгоре, падна и просто се счупи в краката ми, а аз не се разплаках, това е вината ми, вече не мога да плача. Небето къде

На момичето, което се прибира в тишината си от другата страна на тротоара, там, където събираш шепи от умора, между острите ъгли на чужди погледи и забързаните стъпки на познати силуети. Там, където светлините на града са нощни стражи, които безпощадно те следят с очи, и ти сервилно им предлагаш крехката си сянка в тежките окови на ежедневието. Там, където архитектурата на близостта е накриво излят бетон и страховете ти остават бездомници, за които всяка врата е залостена. На момичето, което се прибира в тишината си, на кръстопътя да се разкрещиш.Запали си цигара и закачи мислите си на дима, сякаш е простор.

източник "I am both worse and better than you thought."  - Sylvia Plath, from   The Unabridged Journals Of Sylvia Plath   Отиди по залез във полята сред цъфналата ръж. След дъжд иди, когато черната земя, притихнала, те чака. Гмурни се бавно в тъгата, която ти оставих да се връща с вятъра. Която млада, буйна и необуздана се полюшва под това небе- жътвар, дето ме прокле да бъда цяла, макар на локвички събрана.  Отивай и ще видиш там наблизо (в безкрая) едно поточе, тихичко шептящо песента на времето, то не чака, просто отминава и събира камъчета от въздишки, събира и отлага, на дъното ги приютява, мене ме забравя.  Гмурни се и поплувай в тази студена мараня, очите ми така трептяха някога, като зелените

artwork:  Adara Sánchez Anguiano Ще те напусна. Както сянката напуска тялото. И се дави в уморените очи на непознатите около мен. Дълбоко е коритото на самотата. Пълни се с разстояния. От мен и теб, от мълчания, от излишни думи. Измери търпението ми с нивелир. Наклонът на изчерпването е прекалено голям. Няма да успееш да ме построиш. Основата се крепи на стари греди. Ще ме срутиш и ще се превърна в руини. А и какво ли разбираш от архитектурата на тъжния ми поглед. Сълзите ми са с вековна история. Ще те напусна. Както се изпуска залеза. Разсеяно. От бързане да се спася. Слепотата на страха е написана на

photo by: David Hanjani Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда. Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб. Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване. Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си. Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да и...

влакът изсвири тревожно над релсите на моето безразличие: "трябва да спра на следващата спирка!" и въздъхна дълбоко  умора. и по пътя за никъде аз трепнах ужасена:

Така сме зажаднели. Ежедневието се губи в пустинята на самотата, близостта е мираж, който избледнява в края на деня, и изчезва с хоризонта. Така устните се изпиват. Като последна глътка спасение. Намират се като дълго бленуван оазис в центъра на изгубеното. И не вярват в реалността. Езиците са свикнали. Всяка капка от химерата на любовта нагарча. Впиват се с отчаяна ярост.

Blue Is the Warmest Color Всички са почти заспали. Всички са почти добре. И кафето е почти изстинало на масата, на която са угаснали почти усмивки. Небето е почти същото, след последния нюанс на мрака. Слънчогледите почти са цъфнали на полята, в които почти сме се обичали. И са навели цветовете си почти траурно в тъмнината. Щурците почти са композирали нашата почти история. И свирят почти меланхолично, скрити зад смисъла на последния ни разговор. Образът на мечтите ми по теб е почти истински в мислите, от които почти не си излизала. Дните почти минават във водовъртежа на забравата. Вечерите почти не

Пиеш джин с тоник и четеш Нощ в Лисабон. Започнеш ли да се напиваш, Ремарковата безнадеждност изведнъж се превръща в желан край за твоята история. Пиеш и си мислиш, че колкото по - несбъднати са погледите помежду ви, толкова по - красив се нарежда сюжетът. Чарът се крие в потайността . В неизвестното. В неслучилото се. Усмихваш се на твоят бестселър. Той се написа сам, ти остана само, за да видиш какъв е финалът и да си тръгнеш с чувство на предопределеност. Това не е време, в което лежиш пияна, сама и разпиляна на пода в кухнята в три през нощта.

Любовта има дебел задник, късогледа е, носи очила с дебели рамки, не излиза без старите си кецове, дрънка за разни глупости от сорта на надежди и никой не ще да я слуша. Често ще я видиш да се разхожда сама и да се смее на разни абсурдности. Защото има дебел задник, а пейките в парка са прекалено тесни от егоизъм, за да има място за една никаква си любов.

"Кажи ми нещо..." - гледам тия малки омерзени думи как съхнат на простора отсреща цял час. Жената, която храни котките в квартала, излиза и прибира прането. Една щипка пада от седмия етаж. Не мога повече. Излизам и се мушвам в една тиха улица. Безсмислено. Мислите ми провеждат доста сериозен разговор. Омръзна ми да се карат. Усеща се едно очакване, което се е преплело в корема ми и не може да излезе. Знам само, че разплитането ще ми залюти на очите. Физиологичните процеси тук не намират логично място. Казвам им да вървят по дяволите. Те пък се уплашиха и сега ми треперят ръцете. Краката ми имат нужда да побегнат,

Чаршафите са същите. Все намачкани. В различните сезони - различен чифт крака, преплетени с нейните. Разливат се спомени, остават петна. Изпиране няма. Там, където е подпъхнато - и някоя въздишка. Повече самота. Търкалят се тихо прошепнати думи. Тя ги сънува... И по - лошо. Тя ги мечтае. И ги пришива по ръбовете. Тя не може да оправя легла, знае само как да  разваля. Затова не спи по чуждите. Вечер прибира обещания под възглавницата и сутрин ги изхвърля със съня. Когато не може да заспи, усеща тяхното несбъдване. С мирис на парфюма му. Сритва някоя завивка, скрива някоя сълза, гони мухите от ума си, краде въздуха от

Слушай. Как се спъват мислите на върха на езика. Как се затварят клепачите от умора.  Как се пропускат повиквания в делничен ден. Как се оставят усмивки за по - късно.  Как се сипват два пръста повече водка. Как се губи бройката на въздишките.

Мислите й са нешлифовани диаманти. Хващат светлината за опашката и я разлагат в спектъра на истината. Боже, колко e истинска. Погледне ли те и си измисляш хиляда причини да се влюбиш в цветовете на дъгата. И да танцуваш с бурите й преди това. Защото мрази да приемаш тъгата й на сериозно. Въпрос на стратегия. Не я оставяй да те омотае с конците на миналото си. Носи си ножица в джоба. За всеки случай. Преди всичко - научи се да играеш покер. Всеки ден е като ново приключение в разпознаването на настроението й. А тя си играе толкова добре картите, че дори няма да се усетиш кога блъфира и кога наистина ти казва, че те

Два следобед е, а ти си нямаш и най - малка представа как звучи пулсът й по това време на деня. Трябва да оглушееш, за да го чуеш. Забрави какво знаеш за сетивата. Четиринайсет чàса с нея и посоките стават без значение. Губиш вътрешната си ориентация за света. И се намираш в нейния. Тя се превръща в твоята посока. Осемстотин и четиридесет минути и още толкова целувки изтръпват по кожата ти. Усеща се с длани. Как се изчервява, когато я гледаш в очите, как животът й пулсира и изпълва лицето й с цветове, за които дори не можеш да си представиш. Усещат се премълчаните сълзи от нощите, в които си й липсвала не само в

Salvador Dali, Sandman Ще ти разкажа за моста, по който не си тръгнах. Стоя отдолу и гледам към блока, броейки будните апартаменти. Снежинките не ме достигат. Едно такси е спряло до кофите за боклук. Шофьорът е забравил да си изключи фаровете. Някой е забравил да ме изключи. Изтощена съм. Небето е оранжево. Като огромния пепелник на таванската ти. Пепел от цигари се сипе и полепва навсякъде. Улицата до вкъщи. Тротоарите. Дърветата. Детската площадка. Пейката, да, онази пейка. Поглеждам нагоре и тишината пробожда очите ми със своята наситеност. Пропила се е в

Извинявай,  не е много на място... Исках да те питам... Да, да, няма проблем, ще изчакам. Ще седна пò отстрани... Нали, да не преча. Не де, не се притеснявай... Не, не, не е важно. Не се притеснявай. Даааа, добре съм. Ще ти разкажа след малко. Върви сега, не ме мисли. Аааа, чакай само... Имаш ли цигари? Че моите свършиха. Да, ако може... Мерси. Запалка имам, мерси... И ти ли ще запалиш? Ааа, имаш малко време... Добре, хубаво. Ами какво да ти разказвам аз... Да бееее, времето наистина е отвратително. Потискащо. Мхм. Не, не съм с колата тоя път, пеша ще се прибирам. Всъщност отивам на гарата. Да, добре че спря тоя