Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Февруари, 2012

и здравей отново старо Аз.

Не искам да прекарам целия си живот, съжалявайки за това какво съм и опитвайки се да бъда това, което всъщност не съм. Един шанс ми е даден. Един миг, за да го изживея. С моето собствено тяло, с моето собствено съзнание. Пропилявайки времето си в чакане да стана нещо по - добро, нещо, в което никога няма да се превърна, забравям да обърна внимание на това, което всъщност вече ми е дадено. Безплатно. И всичко, което би ме направило щастлива, го приемам за даденост. Каква идиотщина просто. Моментите са красиви, когато не ги очакваш, когато не ги обмисляш предварително. Защо всяко мое изречение в главата ми започва с „Ако..“ ? Искам да бъда в хармония със себе си, така бих била в хармония и с всичко около себе си.. И ще спра да обвинявам другите, че са щастливи. И аз заслужавам да съм щастлива. Кристина, стегай си гъзерете, както му се вика по врачански. Всичко, което желаеш е на една усмивка разстояние. Нещата се случват, защото просто трябва да се случат и ти нямаш силата да ги промени

потънаха ми гемиите..

Съжалявам, че загубих силата си да спасявам хората. Или може би просто ми беше отнета. Опитвам се да подам ампутираната си ръка но още по - ампутирания ти дух, а ти стискаш зейналата ми рана в шепа сол. Посягаш за повече от това, което аз ти давам и си компенсираш с моето търпение. И аз търпя, независимо, че раната ми вече гние. Спасението ми е жалък опит да те държа на повърхността за сметка на моята потънала котва, която вече започва да ръждясва там.. на дъното. Корабът ми спасява удавници, ала котвата е прекалено тежка, за  да може да ги изведе на сушата.  И така. Правя нещо, а всъщност нищо не правя. Защото така съм затънала в дългове към себе си, че желанието ми да помогна боксира с желанието ми някой да ми помогне. Не знам. А котвата ми скоро ще се скъса и ще си остане на дъното.