naked mind.

photo by: David Hanjani Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда. Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб. Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване. Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си. Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да и...

влакът изсвири тревожно над релсите на моето безразличие: "трябва да спра на следващата спирка!" и въздъхна дълбоко  умора. и по пътя за никъде аз трепнах ужасена:

"Кажи ми нещо..." - гледам тия малки омерзени думи как съхнат на простора отсреща цял час. Жената, която храни котките в квартала, излиза и прибира прането. Една щипка пада от седмия етаж. Не мога повече. Излизам и се мушвам в една тиха улица. Безсмислено. Мислите ми провеждат доста сериозен разговор. Омръзна ми да се карат. Усеща се едно очакване, което се е преплело в корема ми и не може да излезе. Знам само, че разплитането ще ми залюти на очите. Физиологичните процеси тук не намират логично място. Казвам им да вървят по дяволите. Те пък се уплашиха и сега ми треперят ръцете. Краката ми имат нужда да побегнат,

Слушай. Как се спъват мислите на върха на езика. Как се затварят клепачите от умора.  Как се пропускат повиквания в делничен ден. Как се оставят усмивки за по - късно.  Как се сипват два пръста повече водка. Как се губи бройката на въздишките.

Градът е мръсна курва, която минаваш всяка вечер. Прибираш се със самота, размазана по устните. Мълчи ти се от ограбване. Свиваш се в леглото и си допиваш въздишките. Оставяш мирис на забрава по чаршафите. Студът трепери в ръцете ти. Ти го прегръщаш и октомври барабани по перваза с дъждовните си пръсти. Изнервяш се и теглиш една майна на умората, на която робуват очите ти. Запалваш свещи и танцуваш с голите силуети на пламъците. Патетично ноктюрно, криещо се в сенките по стените. Толкова е крехка тишината около теб. Пречупва се и пада в краката ти. Парчета безсмислие, които прорязват нощта, а луната е толкова безсилна пред такова убийство, че се обръща и полумесецът й плаче звезди. А градът, тази мръсна курва... само шепне, че боли.

Излекувах студа в очите ми , но сега се чудя дали пък не е хронично заболяване? Това моето изстинало сърце, тази моя жестокост, ти знаеш коя. Готов ли си? Думите са още горещи и ми парят на очите. Парадоксите продължават да ме валят. Ту ми е студено, ту ми е горещо, а аз съм центърът на компаса, стрелката не може да си избере посока и главата ми се завъртя. Гравитацията в последно време ми е враг. Мразя чадъри. Не мога да плача, чуваш ли, ЧУВАШ ЛИ? Не мога ... Стига, не ме гледай така, сякаш съм часовник и едва ли не ще отброя с точност до секундата кога точно ще ми мине и кога точно ще съм цяла. Няма да ударя дванайсет и няма да се превърна в принцеса. Ще си отрежа косата, за да ти покажа колко не ми пука. И как всичко е илюзия. Включително това да се влюбиш в аромата на косите ми. Не. Вървете всички на майната си с вашите илюзии. Искам да потъна в смеха на моите приятелки. И в мълчанието им. Искам да потъна в нещо. Да се удавя. И да знам, че няма да има кой да ме спаси. "Хайде...

източник тишината е залез който се промъква през пердетата на вчерашни спомени и шари по стените на минало в бъдещето очите ти са негативи -  матрица на света ми отпечатват въздишки по кожата ми диапозитив е моят отказ да бъда твоя. фокусът се мести от дим на цигари до голите ми бедра още малко и  ще се събера в твоите черно-бели представи. още малко и ще ме затвориш  в кутия за спомени.

"Накарай ме да забравя за него. За това как обичаше да дърпа косата ми в нощите, в които крещях от болка и от страст. А ръцете му оставяха аромат на цигари по цялото ми тяло. Как облизваше устните си по войнишки и ме гледаше с поглед, който пускаше бомби право в абдикиралите ми емоции. Той знаеше много добре, че на любовния фронт аз бях ничия земя. И събличаше дрехите си с такава увереност, с каквато аз събличах душата си пред него. Накарай ме да забравя как желаех да ме нарани. С думи, с действия, с бездействия. В края на всяко сбогом го чаках с подмокрени гащички и дъх на водка. Минути след това подът се превръщаше в бойно поле, а стените ехтяха самота. Войната беше не между любов и страст, а между похот и страх. Ръцете му бяха толкова силни, че се молех да ме счупи. А след това го придърпвах по - близо до себе си. Любовта за него се криеше между краката ми и той търсеше ли търсеше... А аз моята я изкрещях през прозореца, докато ме нападаше в засада... Накарай ме да го забра...

А как обичаше да краде от душата на книгите. Понякога си мислех, че се опитва да догони една своя различна представа за себе си. Представа на героиня от криминален роман. Който си имаше всичко - от хумор и драма до малко любов. Героиня от онези с безкрайните вселени в очите и с думи - големия взрив. С безсънните нощи и убитите спомени в мазето. С усмивките й - най - неразрешимата загадка и сърцето - с присъда доживотен затвор. И бягаше, и гонеше, та чак догонваше и надбягваше. Понякога й се получаваше толкова добре, че предусещаше възможния край на своята история и изпадаше в меланхолия. Тогава импулсът й да надиграе собствената си съдба провеждаше през тялото й голяма доза адреналин и тя просто решаваше, че е огън и жар и че ако съдбата си играе с нея, ще се опари жестоко. Тя вечно беше кръстопът. Опитах се веднъж да разгадая посоката на мислите й. Така и не улучих на късмет. Животът й беше безмензурна мелодия и никой не успяваше да хване нейния такт. Не че го искаше, но понякога...

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...

Танцува ми се, когато съм самотна. Полунощен джаз от стария грамофон на баба. Плочата е счупена на две и сама си тананикам. Със затворени очи почти усещам дъха ти по голото ми рамо. И вечното ти желание малко по - надолу. Танцувам суинг с поредната чаша от любимото ти уиски. Вкусът му се разлива почти толкова парещо по тялото ми, колкото и целувките ти, от онези в късните следобеди. Краката ми не спират, едното токче ми се счупи. Стъпвам боса по плочките, стъпвам боса по гърдите ти, толкова ми е студено. Кичури коса полепват по врата ми. Краката ми не спират, сърцето ми не спира. Пустото сърце. Къде се дянаха цигарите? Всичките ли ги изпуших? Танцувам танго с поредната чаша от любимото ти "Сбогом". Надигам се на пръсти и пак не те достигам. Брадичката нагоре, гърбът - като струна. Обичаше да свириш върху мен. Въпреки всичките грешни ноти в главата ти. Мелодията все още е запазена под ключицата ми. Танцува ми се, когато съм самотна. Самотна бях и когато танцувах с теб.

Научи се да не се препъваш в тъмното. И да не броиш звезди. Молитви с отворени очи да шепнеш, да спираш дъха си от безверие.  Научи се да пиеш кафето си горчиво. Захарта изсипвай зад гърба си. Миналото по - лесно се преглъща подсладено. Научи се да гледаш срещу слънцето с широко отворени очи. Блясъкът заслепява за кратко. Колкото повече премрежваш поглед, толкова повече истини скриваш от себе си. Научи се да разпознаваш времето. Да знаеш кога е безсмислено да вървиш срещу вятъра. И кога е прекалено студено за усмивки. Научи се да не оставяш вратата си притворена. Както и надеждите. Отвори ги широко. Нека духовете на страха те навестят. Приземяващо е. Научи се да отброяваш грешките си в такт. Съчини си песен. А после цял албум. И не забравяй за бутона Replay.  Научи се да ме забравяш. Или може би това вече си го направил.

Реди се на опашка, скъпи. Билетите за влюбения ми поглед са безплатни. Не се сърди, ако изпуснеш влака. В чакалнята има машина за кафе.. и за безсмислени въздишки. Вземи си книга, вестник или може би Maxim от `96-та. (За да скриваш учудения си поглед, когато разбереш, че експреса има закъснение цели 17 години.. и няколко месеца отгоре) Или да убиваш скуката от редовното ми мълчание. Разписания няма. Объркан ли си вече? Поседни, пази си силите. Веднъж качиш ли се, не си мисли, че лесно ще намериш място. Купетата са пълни с тъмни сенки, тоалетни няма. Гледай да не се подхлъзнеш на нечия помия. Няма да се смея, усмивките ми чакат на последната спирка, Надежда-Север. Не носи багаж, и без това пътуването ще е кратко. А и се съмнявам, че би могъл да стоиш дълго прав и да не паднеш. Имам резки завои. Не повдигай вежди, само не и това. Няма начин да успееш да ме разгадаеш. Ако сега съм ти лабиринт, хвани влака с прикачване, слез на междинната ми спирка, изчакай едно минало време, докато ...

Голотата е най- красивата истина. Разголи ми се. И нека този път лицето ти остане в сянка. Новолуние. Само очертания и топла кожа. Събличай бавно, времето с теб ми е константно. Нямам нуждата да виждам как отразяват се в очите ти падащи звезди. Мълчанието ти е порно за душата ми. Пулсът ти ми шепне неизказани желания. Миналото ти ме кара до оргазъм. А после нетърпеливи въздишки. Остави ме, не бързай. Нека сама се съблека.

О, любими, нека бъда като времето. Да спре да ме боли със скоростта на кратките ни мигове заедно. Да забравя самотните нощи с бързината на секундната стрелка. И нека часовникът на нашите усмивки да спре точно в полунощ. А целувките ми да се нижат нежно като плахото настъпване на здрача, поемайки от горчиво - сладкия му вкус. О, любими, нека любовта ни да замръзне под леда на вечността. И сълзите ми като снежинки нека се разтапят върху топлата ти кожа, а смехът ми да лети като падащи листа в късна есен. Люби ме бавно, както бавно си тръгвам всеки път от теб. С болка. Гледай ме със страст, ненавиждай ме със страст, обичай ме със страст. О, любими, нека годините на раздяла да бъдат най - дългото разстояние между нас. И нека повече нищо не ни разделя. Бъди моето време, нека съм зависима от теб. Тихо, но здраво ще се вкопча в твоите мечти, както пролетта се вкопчва здраво в преродената земя. И нека направя всичките реалност. О, любими, нека спрем да бъдем в оковите на времето. Тежат ми...

Усещах присъствието й най - вече, когато я нямаше. Недопитото кафе рано сутрин - вечната й надпревара с времето. Малкият червен отпечатък по чашата, който ми напомняше колко черешово вкусни бяха устните й. Ароматът на средиземноморски бриз, когато прекосявах коридора - парфюмът й напомняше късните (закъснелите?) прегръдки в малките часове на нощта.. И тихите въздишки, затворени в музикалната кутия на нощното й шкафче. Прозорецът й винаги беше отворен, малък навик от детството - обичаше да си представя как страховете й изчезват зад хоризонта, малко след здрача. Силуетът й пред огледалото - недовършеният портрет на почти залязваща звезда. Обичах да я гледам. Обичах да я обожавам. Как небрежно връзваше косата си с молив. И малките лунички по нослето. Снимките от морето. Тя и почти пясъчно бледото й тяло. А за контраст искрящата й усмивка. Любимата й книга с последните губещи се страници. Тя ги знаеше наизуст и без това. Мокрите стъпки на плочките в банята. Обичаше да създава нови ме...

Усещам се без дъно. Не исках да оставям всичките си излъгани усмивки на гласовата поща, и знам, че загрижеността ти е извън обхват, но едва ли ще намеря смисъл да се свържа с оператора и да му разкажа какви са ми проблемите. Усещам се без дъно. Отпивам отново от горчилката в полунощната ми чаша, толкова горчиво, толкова познато, че вече привикнах с вкуса.. Миналото ми е настояще, а бъдещето ще оставя на изчакване. Минутите на щастие ми свършиха, сега си плащам с взети назаем спомени, с лихва от 17% сълзи. Усещам се без дъно. Гледам се през прозиращото огледало на откровено осъждащите ти очи. И падам, и падам, и падам. И ти ме гледаш. Отражението ми в погледа ти се отдалечава прекалено бързо. Прекалено скоро. Прекалено ме боли. Усещам се без дъно. Сигналът "свободно"  ме докарва до клаустрофобия. Свободата ме ограничава. Паникьосвам се да натисна червената слушалка. И да продължа напред.

Мига преди да затворя очи, открадни истината от далечния ми поглед.  Страдам от мазохистично удоволствие. И от двойнствен живот. Мига преди да затворя очи, ме накарай да изтрия миналото от устните си. Думите сочат към теб, мислите - някъде другаде.. Мига преди да затворя очи, хвани отдавна изстиналите ми ръце. Всичките ти прегръдки няма да бъдат достатъчни, за да ме стоплят. Мига преди да затворя очи, запомни цвета на заблудената ми кожа. Че допира ти е страстен трепет на паралелно разстояние, си представя. Мига преди да затворя очи, се предай на моя хаос. Потънах в черна дупка, която се превърна в пътя на живота ми. Мига преди да затворя очи, ме остави да потъна. Отдавна забравих какво беше да бъда себе си.

Истинската ти усмивка вече ми е лукс. Гледаш ме със силата на сарказма и чакаш поредното ми падение, готов да заличиш всяка искра на осъзнаване. Затънал си до гуша в ежедневната си неприязън към дисонантните въздишки на обичайно дисонантното ти обкръжение, вътрешно прехапваш устни до солена горчивина, проклинайки заразната им пошлост. Премрежваш погледа си от сиянието на привидно безразличния ми силует, изричайки наум една-две молитви. Вътрешно очертаваш съмнения около ореола ми, грубо отхвърляш всеки подтик на пулса ти да ускори предсмъртната си кулминация. Разкрояваш ми сивото ежедневие и му пришиваш ударна доза разочарование, примесено с капчица желание. Давай. Разбий ме отново в разкрепостения си егоизъм, после събери парчетата от останалото ми "достойнство" и закрепи портрета от мозайките ми на стената на срама. А тихо аз ще премълчавам колко отчаяно зависим си от наркотика в очите ми. Платоничен опиат. 

момиче за бленуване си ти. къде ти е усмивката къде са ми очите .. едното бива замечтано другото - за свеждане. момиче за прегръщане си ти. поискаш ли си, твое е. приятелство не искай ще прерасне в нещо повече. момиче за сънуване си ти. нощта ще бродиш, денем ще лекувам, жар ще ръсиш ти, пепел ще събирам аз. момиче за целуване си ти. твойте устни ще са притежание, мойте - празно обещание. момиче за обичане си ти,  ще поискаш много и все ще те боли, ще крещиш на воля и той пак ще ти прости. момиче за никого съм аз. ти клише поне си нечие.