naked mind.

Лек допир. Тя веднага отдръпна ръката си. Малкото ми пръстче усети нещо студено и влажно. С крайчеца на окото си погледнах към нея .. В салона беше сближаващо тъмно. Екрана пред нас светеше монотонно, подчертавайки мрачните ъгли на очите й. Тя се обърна леко към мен и аз веднага се сниших. Седалката беше затоплена .. мразех затоплени седалки. Тя направи гримаса в опит да овладее обърканите си черти, но вместо това сбърченото й носле ме накара да се усмихна. Сподави поредната си въздишка и съсредоточено загледа напред, изопвайки жили, а аз не спирах да премигвам неразбиращо. Времето се нижеше по - бавно от дъха ми, бях почти замрял в опит да усетя някакво раздвижване. Огледах се. Залата беше пълна. Всеки потъваше в своите драми. Каква ли беше нейната? Косата й беше боядисана. Лъжех ли се или това бяха червени отенъци? Мамка му, защо трябваше да е толкова тъмно?! От време на време поглеждах към екрана, заблуждавайки се, че виждам познати черти в главната героиня. Усмихнати очи и нежни с...

Съжалявам, че загубих силата си да спасявам хората. Или може би просто ми беше отнета. Опитвам се да подам ампутираната си ръка но още по - ампутирания ти дух, а ти стискаш зейналата ми рана в шепа сол. Посягаш за повече от това, което аз ти давам и си компенсираш с моето търпение. И аз търпя, независимо, че раната ми вече гние. Спасението ми е жалък опит да те държа на повърхността за сметка на моята потънала котва, която вече започва да ръждясва там.. на дъното. Корабът ми спасява удавници, ала котвата е прекалено тежка, за  да може да ги изведе на сушата.  И така. Правя нещо, а всъщност нищо не правя. Защото така съм затънала в дългове към себе си, че желанието ми да помогна боксира с желанието ми някой да ми помогне. Не знам. А котвата ми скоро ще се скъса и ще си остане на дъното.

Знаеш, че съм мечтателка. И това едва ли би се променило. Знаеш, че съм от друго време. А времето се усмихва само на съдбата. Знаеш, че обичам да гледам със затворени очи. Но теб ми е трудно да гледам дори с отворени. Знаеш, че вятърът умее да скрива тъгата ми. Затова и толкова съм влюбена в септември. Знаеш, че прехапвам устни, когато несъзнателно ми обръщаш гръб. Затова и толкова се стряскам видя ли лика ти. Знаеш, че очите ми са като вода, нищо, че са кафяви. Водата винаги намира път да избяга.. от погледа ти. Знаеш, че мразя да съм самотна сама. Но повече мразя  да съм самотна, когато си до мен. Знаеш, чe крилете ми отдавна са се счупили. Въпреки това всеки ден мазохистично се опитвам да летя към теб. Знаеш, че дъждът е моят щит. Предпазва ме да не се пречупя. Знаеш, че обичам зимата. Както ти обичаш лятото. Знаеш, че светът ми се върти в представата за твоята усмивка. И когато се усмихнеш целият ми свят се срутва. Знаеш, че бялото ме плаши. А белотата в мислите ти на...

- Защо точно тя?  Тя дори красива не е ...   Той я погледна безизразно. Въпросът й не го учуди. Знаеше как да й отговори, но просто не му се искаше... Щом сама не можеше да разбере, едва ли нещо щеше да се промени, дори да й го каже. - Защо питаш? - това вече го интересуваше. - Интересно ми е. Преди една година щеше да й се изсмееш в лицето, да я подминеш и след пет минути да я забравиш. Ти не си такъв. Тя не е за теб. Ха, изненадващо е как момиче като нея не си знае мястото.  Той повдигна вежди. За части от секундата в главата му изникнаха всички псувни на този свят. Очите му станаха мрачни. Но после се усмихна и каза мило: - Радвам се, че те познавам. - И какво толкова те зарадва? - Фактът, че заради хора като теб осъзнах от какво наистина се нуждая.  Тя се огледа. Бяха спрели на една малка и тиха уличка. Здрачаваше се и жилищните блокове пускаха студени сенки. Беше средата на октомври. Зеленината отдавна си беше казала сбогом с топлите дни, вятърът се позд...

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...

Превъзходството на другите в сравнение с моята мижитурна персона е толкова огромно .. трябва да се боря за него, той ми е единствен..

Тежко е, а те продължават да те обвиняват. Като някакво счупено радио, което е забило на най - тъпата станция .. Рефрени, рефрени .. Добре де, разбрах! РАЗБРАХ! Ще изпитвам вина до края на живота си, това не ви ли е достатъчно?? Разбрах, че съм глупачка, и че ако кажа нещо, за да се опитам да оправя нещата, ще бъде безполезно. Разбрах, че всяко мое действие се използва срещу мен. Всичко, което правя, ми се връща като удар под кръста. Разбрах, че грешките, които направих не могат никога да се простят.. защото са моите! Просто няма прошка, макар и не аз да съм грешната. Май зависи от гледната точка. Да, тъпа съм! Да, грешна съм! Да, виновна съм! Да, безсърдечна съм! Не мислите ли, че не го схващам?! Схващам го! Тежи ми, смачква ме, разваля ме, ужасява ме. Иска ми се да направя нещо, но не мога. Безполезна съм. Късно е. Съжалявам! (надявам се да не съм сгрешила и за това)

- Какво търсиш тук? - попита изненадано и объркано той. /Скри се в сянката./ - Аам .. ами, просто исках .. - тя го погледна с този нежен поглед, създаден сякаш само за него. - Исках да видя, че си истински. Той се взираше в нея някак си далечно. Сякаш потъна в дълбокия й поглед, опитващ се да достигне дъното. Преплува цял океан и накрая опря до нейната душа. - Е, това съм аз! Това ли очакваше да видиш? - Той не можеше да повярва на очите си! На сърцето си .. Живота му се стори сън, а сега се пробуждаше и пред него бе изправена голата й душа - така чиста и светла, така невинна и крехка. Тя пое към него, но той се отдръпна. Страх го беше .. Страх го беше, че тя няма да го хареса, че ше го съзре. Той пристъпи назад .. сянката ставаше все по - дебела. - Това си ти! - усмивка. - Винаги съм си те представяла такъв.. Но не си ли щастлив? - усмивката помръкна. - Аз мислех, че .. Той се стъписа .. Какво говореше тя?! Та той беше на седмото небе! Не го ли разбираше? Не го ли виждаше? Защо тя с...

Червена светлина.. Защо никога не спираме? Може би не се страхуваме да продължим на червено .. Може би искаме да поемем по този опасен път, причакващ само нашата следваща стъпка, за да намерим покой.. да намерим спасение в непонятното .. неизбежното .. мъчението. И ето, тръгваме с голяма крачка, без да се огледаме .. Слепи за тази изгаряща очите светлина, слепи за очевидното, слепи за живота, който ни заобикаля така тихо и потайно, че едва ли не, бихме повярвали, че не живеем живота, който искаме. Извъртяни лъжи, намачкани, смлени, оформени и поднесени - това е всичко, на което се доверяваме и ценим. Тези "замаски", така по майсторски биват загладени в нашето съзнание, без да остане нито един процеп .. И ние тръгваме в погрешната посока .. на червено .. мислейки, че това е единственото спасение. И сърцето - то, доверяващо се единствено на своя притежател, ни следва безмълвно .. То знае истината, то знае отговорите на всичко, но няма право на мнение. Какъв е този звук? - питам...

Имам си един затвор .. Малък тесен затвор. Притиска ме със своите мръсни стени, така че да не мога да поема глътка въздух.. така че да не мога да мигна цяла нощ .. така че главата ми замайва се и светът ми се върти. Да, аз съм затворник, но по собствено желание. Сама наврях се в тази дупка, сама поисках да живея по този начин. И странното е, че вече свикнах. Даже започна да ми харесва. Въпреки мъченията, не е толкова зле. Полагам огромни усилия да не рухна, с пот на челото си получавам това, което искам. Не е лесно.. о, изобщо не е лесно, но е толкова тясно, че няма място за оплакване и самосъжаление. Понякога има лъч светлина, щипка от другия свят, който се провира през малкото прозорче на стената, озарява ме за миг, впива се в мен. Но това ми е достатъчно.. Достатъчно да огрее уморената ми душа, да я отвори отново . Преди да вляза в този така наречен затвор, гледах как се строеше, малко по малко. Строители не бяха онези мръсни чичковци, които не знаеха що е книжовен език. Не, не бях...