naked mind.

photo by: David Hanjani Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда. Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб. Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване. Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си. Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да и...

Blue Is the Warmest Color Всички са почти заспали. Всички са почти добре. И кафето е почти изстинало на масата, на която са угаснали почти усмивки. Небето е почти същото, след последния нюанс на мрака. Слънчогледите почти са цъфнали на полята, в които почти сме се обичали. И са навели цветовете си почти траурно в тъмнината. Щурците почти са композирали нашата почти история. И свирят почти меланхолично, скрити зад смисъла на последния ни разговор. Образът на мечтите ми по теб е почти истински в мислите, от които почти не си излизала. Дните почти минават във водовъртежа на забравата. Вечерите почти не

Любовта има дебел задник, късогледа е, носи очила с дебели рамки, не излиза без старите си кецове, дрънка за разни глупости от сорта на надежди и никой не ще да я слуша. Често ще я видиш да се разхожда сама и да се смее на разни абсурдности. Защото има дебел задник, а пейките в парка са прекалено тесни от егоизъм, за да има място за една никаква си любов.

любовта е шал, който се е увил около врата ми. стиска здраво думите "обичам те". заседнали са в гърлото. на топло. 400 километра се прекалено студено разстояние, за да се издишат толкова самотно. твоите устни срещу моите устни - и всичките снежинки ще се разтопят от толкова обичане.

"Можеш ли да живееш през всичките дни от своя живот?" Джонатан Суифт Понякога преливам чашата. Екзистенциалният въпрос "Наполовина празна или наполовина пълна" си загубва смисъла и издъхва на ръба. Очевидно е, че е празна, след като я пратя към стената да си измерват издръжливостта, а тя съвсем негеройски се превръща в хаос под краката ми. Истеричен смях. Ще ме целунеш ли, за да ми мине? Навсякъде се порязах. Отвори гръдния ми кош и целувай каквито останали парчета намериш там. Може да се наместиш вътре, ако знаеш как да задържаш дъха си завинаги. Тялото ми не е пригодено за средни стойности. Или съм напълно празна, или съм океан, а под морското равнище плуват чудовища, които ме разяждат, когато говоря за тях. Хоризонтът ми е на нивото на очите ми. При буря лицето ми е с вкус на морска сол. Понякога преливам чашата и я изпивам до дъно. След това си облизвам пръстите и искам още. Не става въпрос за отчаяние, скъпи, то е само с първата глътка, с последната п...

Плаче всеки рай щом струните са близо до оргазъм. Сенки от любов треперят срещу светлините. Сенките сме ние. Пияни от вълнение. Експресът на нирваната е близо. Една сълза е нужна само и времето като че ли умира. Тъгата е еквивалент на музиката между нас. Залата ехти от спомени. Седалките приютяват молитви, а на сцената се раждат богове. Мелодията се превръща в материя. Телата се разтварят до непреходността на духа. Анонимността е по - интимна и поглеждайки се в очите, усещам ритъма на сладко - горчивата наслада. Вечерта е началото на вечността. И може би краят на гонката с миналото?

Egon Schiele - the Embrace , 1917 Косите ми бяха чернови, по които той обичаше да прекарва пръсти и да разлива червено вино. Беше жесток със себе си, толкова жесток... Колко ненавиждаше празните си думи и късаше тези недовършени чудовища, убиваше ги тъй лесно, както ги беше и създал. В него нямаше място за любов. Ненавиждаше рожбите си толкова силно, колкото ненавиждаше и себе си. В тихата умора на майските дъждовни нощи приютяваше мислите си в кафения огън на очите ми. Шептеше ми "Запали ме" и аз, застинала в поза на желание, го очаквах да ме превърне в пепел. И той хващеше молива, очертавайки контурите ми по стените, докато не се превърна в копие на сянката. "Така си по - красива" твърдеше той... "Единствената ми завършена творба". А аз му се изсмивах, докато болката ми не се разлееше по неговите вени. Чувството на обреченост лежеше на леглото до мен и ме притискаше в обятията си, докато той изстискваше сълзите ми и ги събираше в чаши за вино. ...

източник тишината е залез който се промъква през пердетата на вчерашни спомени и шари по стените на минало в бъдещето очите ти са негативи -  матрица на света ми отпечатват въздишки по кожата ми диапозитив е моят отказ да бъда твоя. фокусът се мести от дим на цигари до голите ми бедра още малко и  ще се събера в твоите черно-бели представи. още малко и ще ме затвориш  в кутия за спомени.

Когато пиша, съм склонна да  повярвам дори в Господ.  А божието спасение се явява след точката на мисълта ми.  Може би в живота ми е отредено да ме намират думите и нищо друго. Намерят ли ме, обичам да загубвам хаоса си сред тях. А омразата ми да се преражда в красиво завършен абзац.  Никой всъщност не ме открива в последното ми многоточие. Което пиша, когато най много ме боли. А въпросителният знак е просто точка с някакво изкривено мислене над нея. За тебе и за тях няма никакво значение дали в изреченията ми се колебаят запетаи или не. Моята несигурност не прозира през острите ми думи. Те са, често, моите смели отражения и нищо повече. Понякога са и това, което стои пред огледалото. А именно несъвършеният ми образ.  Ако напиша името си в няколко реда, може би ще стана безсмъртна. И сложа ли удивителен, ще се натъртя на света. Ще трябва да ме понасяте с грозното ми "р", а на тези, които имат проблеми с изговарянето му, ще бъда благодарна, че превръщат имет...

Седем и половина. Събота сутрин. Времето вали, натежало над панелките на заспалия ти град. Сякаш само ти си будна и някак си усещаш, че точно това е животът. Пиеш промишлено количество кафе, не защото ти се спи, а защото много ти харесва да пиеш кафе. Слушаш песни за сбогуване и сърцето ти вече е подготвено за ежедневната доза меланхолия. И някак си ти се иска да я споделиш. Иска ти се да звъннеш на всичките си приятели и да ги събудиш. Да им кажеш, че ги обичаш, защото за любовта не трябва да се чака подходящо време, тя трябва да е на момента, независимо дали човекът срещу теб би я понесъл. Любовта трябва да е поредица от накъсани мигове, разделени от големи късове самота, а не сиво чувство в ежедневието. Това е най - сигурният начин да убиеш нечия любов - да я превърнеш в ежедневие, в навик. Всъщност ти се иска да звъннеш на един точно определен човек. И да усети живота така, както го усещаш и ти. Да разбере защо си станала толкова рано сутринта и защо в кафето си винаги слагаш лъж...

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...

Толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. А онази малка бенка, която сякаш се търкулваше от левия край на устните й, като луна през юни, и която я правеше толкова сияещо прекрасна, ме побъркваше до реторичност. Кажех ли й "Сбогом", тя поглеждаше към небето и ми изпращаше пощенски гълъби с празни писма. Празни на думи, пълни с непресечени пътища. Тя самата беше небе - невъзможна за достигане. А моите облаци, твърдеше тя, само пречеха на слънцето й да ме озари. Но обичаше дъжда дори малко повече от себе си. "Обичам, когато ме валиш" - беше любимото й прошепване за лека нощ. И после целуваше всичките ми съмнения. Вълчи бяха инстинктите й за оцеляване. "Остави ме сама" - нацупваше се тя и изплезваше по детски език, докато упоритостта й не я умореше, и в крайна сметка се предаваше на моите молби да не ме замества със самотата си. Мразех онова топло чувство, когато ми позволяваше да я усещам толкова крехка и толкова разпръсната в своята обърканост. Толко...

Des Hauts Et Des Bas”, 20 Ans France, February 1994 Photographer : Christian Kettiger Model : Laetitia Casta Червеният отенък на устните ти, когато се правеше на голямо момиче, предизвикваше катастрофи по улиците на съзнанието ми. Харесвах този винен цвят на любимото ти червило най - вече в онези малки часове на нощта, когато беше толкова лесно да го изтрия с жадни целувки. А твоята ненаситност издаваше колко наивно дръзка си всъщност. Бързите ти погледи към часовника на стената, когато ти позволявах малка глътка осъзнаване, прозираха отчайващата ти нужда да ме задържиш още една безкрайност време. И впиваше онези по детски искащи очи в дълбокото на моето море, а след това аз се давех в увереността на твоите

Нощта е фобията, която получавам, когато съм без теб.  Караш ме да си изгубвам римите и да издишвам само глухи думи.  А ме е страх да търся вдъхновение под леглото ти.  Там се крият всичките ти демони.  Тялото ми още пари от последното им ухапване.  Веднъж ми хареса да съм твоя пленница,  да те копнея с вързани ръце,  а ти да белязваш с целувки себе си по мен.  Сега лежа сама, а сенки по стените се отразяват под очите ми.  И те вдишвам в полунощ и си топла още.  И устните ми още търсят дъха ти.  Страх ме е, че забрави да развържеш липсата си от ръцете ми  и че дълго ще бъде пленница на тези белези.

Преди още да ме познаваш  превърни ме в затъмнение  и до светлината ми ще имаш достъп само ти.  Разкъсай ме. Започни от дрехите.  По - лесно обичана съм на парчета.  Не искам от теб да сивееш в сърцето ми,  а с лудост да го изтръгваш от реалността.  И да се задъхваш от страст.  Душата ми минава по ореола на желанията ти.  Отпечатай перманентни целувки по кожата ми.  Така че сълзите ми да не ги отмият. И ме живей до инсомния. Не искам да съм твоята малка мръсна тайна, а голямата въпросителна, която те побърква до реторичност. Откажи се от това да бъда различна с теб. Повече себе си досега никога не съм била. И ми харесва как виждам отражението си в твоята луна. И как връщаш усмивката ми равноускорително. 

А може би просто искам да те превърна в звезден прах. И да те затворя в буркан с инвестиции за бъдещето ми. Да се наместиш удобно между утопията ми за по - доброто ми аз и тихите въздишки на несигурността. Да блестиш на нощното ми шкафче в промеждутъка на безсъниците ми и да прогониш тази инсомния от ранните часове на нощта. Да те поемам в шепи и да те вдишвам. Да се превърнеш в мой въздух. В мой порок. Зависимост, без която е немислимо да бъда себе си. Да си онзи пръв пролетен дъжд, който пречиства пороците ми от самотната зима. Да си онзи последен ден от есента, койято запазва остатъка от летните ми усмивки под листата на прошепнатите надежди. Да си блясък в очите ми, не сълзи. Да сипеш истина от усмивките ми, да си думите на моето мълчание. А накрая искам да те разпръсна, подарявайки те на небето. За да мога да те мечтая всяка вечер. А ти да блестиш от несбъднатост. Защото ръцете ми са прекалено безсилни да те задържа. Или може би просто не те заслужавам.

Осмели се да ме харесаш.  Паря приятно. Тихо. Паля се трудно, но клечка кибрит от страстта ти ми е достатъчна. Горя с пламък на доверие и се пазя от вятъра на обречеността ми, а угасна ли, твоят полъх на усмивката ти би ме разпалил отново.  Тлея през всички сезони, така че можеш да разчиташ на топлината ми.  След мен не остава пепел за забравяне. няма какво да разчистваш по пътя си.  Само бледи белези с цвета на устните ми, някъде под лявата ти ключица, и може би въглени за студените, самотни дни. Ако имаш късмет, може да разтопя и леда в сърцето ти. Ти само се осмели да ме харесаш .. А истината е, че така или иначе горя само за теб.