naked mind.

Нетърпимостта от крясъка на скалите, от това остро извличане на болката  в миг на колизия между кипящата, наедряваща плът на морската пяна и студената, отблъскваща гръд на черния камък - това видях в очите й. Тази отдаденост към първичното завръщане, към мазохистичното желание да се хвърлиш в нечии стоманени обятия, които винаги ще те посрещнат, но никога няма да се пресегнат след теб, се беше пропила в зениците й, избликваше именно от тях и от тях протичаше навътре по разклоненията на крехкостта й. Няма да забравя никога тези очи - едвам успях  (а и не знаех със сигурност дали изобщо бях

4 am -  frank moth Цветовете на океана се разбиваха в нея. Свита на кълбо, там, където чайките забравиха да се усмихнат, където изтърсиха от крилата си тежкия спектър на залеза в бурята на зениците й, който падна като атомна бомба в Тихия океан и предизвика цунами от чувства. Там, където те отлетяха без предизвестие и отнесоха със себе си звуците на прииждащите вълни, оставяйки очите й да се справят с липсата на всичко. И тя се взираше все по - мъчно в хоризонтите на своето утре, оглушала от грешните отговори, притиснала колене още по -

Усещам се без дъно. Не исках да оставям всичките си излъгани усмивки на гласовата поща, и знам, че загрижеността ти е извън обхват, но едва ли ще намеря смисъл да се свържа с оператора и да му разкажа какви са ми проблемите. Усещам се без дъно. Отпивам отново от горчилката в полунощната ми чаша, толкова горчиво, толкова познато, че вече привикнах с вкуса.. Миналото ми е настояще, а бъдещето ще оставя на изчакване. Минутите на щастие ми свършиха, сега си плащам с взети назаем спомени, с лихва от 17% сълзи. Усещам се без дъно. Гледам се през прозиращото огледало на откровено осъждащите ти очи. И падам, и падам, и падам. И ти ме гледаш. Отражението ми в погледа ти се отдалечава прекалено бързо. Прекалено скоро. Прекалено ме боли. Усещам се без дъно. Сигналът "свободно"  ме докарва до клаустрофобия. Свободата ме ограничава. Паникьосвам се да натисна червената слушалка. И да продължа напред.

В тиха просъница ще те повикам. И жадно ще се вкопчиш в крепостната ми усмивка. Ще задържиш дъха си за малко, достатъчно, за да отмине кошмарът на будното ти минало, ще оставиш и последните листа на страховете ти да окапят, ще прехапеш устни, борейки се с желанието да се върнеш назад и с нежеланието да продължиш напред, ще забиеш нокти в ръцете си, усещайки пулсиращото бягство на живота в кръвта ти, ще преглътнеш една - две закъснели думи и на тяхно място ще изкрещиш хиляди, ще се помолиш, едвам допирайки устни, ще изгориш яростта от напоените си сълзи, ще затвориш последната врата на отчаяните ти мисли.. И накрая ще паднеш в ямата на живота, започвайки себе си отначало, жадно вкопчена в своята преродена усмивка.

Сълза. Прозрачна е.. като стъкло. Дали видяха? Бързо, скрий се  зад лъжите си. Усмивка. Поредната. Кога ще спре този кръговрат? Като стъкло.. Всичко се личи. Толкова прозрачно, че чак мръсното под ноктите се забелязва.. Или може би  мръсното в ъглите на твоето  сърце. Защо не беше друго? Друго време?  Други хора? Друг живот? Защото другото си ти сега. Пак ли тази измъчена усмивка? Аа, ти забрави какво дължиш на онзи там, до теб. Затвори се, да, така ще е  най - добре. Всеки да забрави кой си  всъщност. Само дето сърцето ти прозира във очите.

8 и 24 сутринта е и ти вероятно все още спиш, докато аз подготвям великия ти подарък без пари :D Кичурите са пристигнали, ти се чувстваш щастлива, само след 3 часа ще излезем и ще си прекараме прекрасно! Може да потичаме и в дъжда, то като няма слънце .. Ето че и ти ставаш на паметните 15 години! С 3 години повече от дузина! 15 години живот .. А сме прекарали само 4 години заедно.. И сме изживели едни от най - прекрасните си мигове.. А какво още ни очаква .. Какво още теб те очаква .. Всъщност кой ли знае - никой! Мога да те уверя само в едно - ако следваш себе си докрай и не се поддаваш на всички мижитурки, които толкова завистливо те идеализират, накрая ще се чувстваш така, както винаги си искала да се почувстваш - щастлива!  Мое мило другарче... Ти си толкова невероятно, усмивката ти заслепява всеки срещнат .. Не случайно покрай теб съм като болна от шизофрения .. Без теб нямаше да имам толкова смели мечти! Е, и ти си тази, която ме държи да си ходя по земята, а не по облаците...

„мили Страннико, отивам си .. това е последното ми писмо .. за жалост .. може би ще се върна .. някой ден .. прости ми .. не можах да одържа на обещанието си .. отивам си .. завинаги .. последно сбогом .. не ме забравяй .. моля те .. думите ти винаги ще чакат на върха на сърцето ми .. ще чакат за теб .. тихи думи .. тихо сбогуване .. тихо ми прости .. не плачи .. една сълза ще е достатъчна .. помни ме .. винаги .. трябва да ме помниш .. извинявай .. че съм толкова себична .. усмихни се .. умирам .. последно погледни към хоризонта .. там е моята усмивка .. Луната .. моят поглед .. винаги ще ти показва правилният път .. следвай ме .. винаги ще съм до теб .. думите ми ще летят заедно с мисълта ти .. устремена към моя бряг .. съня ти .. мое завоевание ще бъде .. тялото ми .. тлеещо ще гори за теб .. докато не изстине пет метра под краката ти .. земята ще ти е упора ..  не ме забравяй .. умирам .. още малко ми остава .. последен дъх,  за да ти кажа сбогом .. и  Обичам т...

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...

Оглеждаш се наоколо. Какво става с живота ти? Къде се забута? Страшно е .. Остана на заден план. Спънка. Защо? Просто малка почивка. Почивка от всичко. Сам, да, понякога е хубаво. Борба. Въпреки всичко те са най - важното за теб. Безмълвно ти се молиш за тях. За щастието им. Къде си ти сега? Една мижава точица в цялата картинка. Но и тази точица си има цвят. Искаш прегръдка. Яд те е. Защо ли? Те имат това, което ти не притежаваш. Радост. Има я, там някъде, сред другите цветни точици. Заедно всички образуваме едно. Ако аз съм черно, ти трябва да си бяло.

Бърз поглед към него - той седеше до най - добрата й приятелка и те оживено си бъбреха за снощното парти. Щур купон беше. Яка музика, много пиене, хормони навсякъде, съвсем по тийнейджърски :). Той й се усмихваше, не на нея, а на най - добрата й приятелка. Не беше честно. Тя си нямаше никого. Една мижитурка изплю сърцето й веднъж и тя сега беше самичка. Тя го знаеше отдавна, какво е да си сам, но сега беше по - гадно, дори най - добрата й приятелка я остави и заради какво? Поредната мижитурка, която знае само некултурно да плюе храчки .. Често тя й споделяше колко опетнено влюбена е в него, толкова опетнено, че не може даже да му го каже. А само стоеше до него и му го крещеше наум.. Дам, така ставаха нещата при най - добрата й приятелка, но не и при нея. Една самотна пияна вечер тя стоеше под уличната лампа и чакаше да се прибере .. Чакаше него, той щеше да я вземе с колата си.. Не знаеше защо звънна точно на него, но реши, че ако звънне на най - добрата си приятелка отново ще я разоч...

Остави плачещото минало зад вратата. Остави го, нека мръкне там. И горчивите искри в очите прглътни ги, нека грейнат с олекнал плам. Не присламчвай все безкрайна болка в препълненото и без това сърце. То достатъчно търпя да бъде стока - ето пак намръщено лице. Затвори сълзите си във стая празна с четири замръзнали стени, попили мракът от мъка влажна, тлееща във твоите очи. Не вливай спомените там, където смисълът им те поглъща в болезнен плам и с ненаситност те прегръща. Пречисти се от мръсните петна по твоето объркано съзнание. Отвори го за звездите във нощта да огреят притисканото до сега мълчание. Изправи се пред новия очакващ ден и не гледай ти назад сега. Не можеш ли - погледни към мен аз ще бъда твоята звезда. Написах го, заради моите приятели, които напоследък не се чувстват особено добре ..