naked mind.

photo by: David Hanjani Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда. Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб. Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване. Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си. Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да и...

4 am -  frank moth Цветовете на океана се разбиваха в нея. Свита на кълбо, там, където чайките забравиха да се усмихнат, където изтърсиха от крилата си тежкия спектър на залеза в бурята на зениците й, който падна като атомна бомба в Тихия океан и предизвика цунами от чувства. Там, където те отлетяха без предизвестие и отнесоха със себе си звуците на прииждащите вълни, оставяйки очите й да се справят с липсата на всичко. И тя се взираше все по - мъчно в хоризонтите на своето утре, оглушала от грешните отговори, притиснала колене още по -

влакът изсвири тревожно над релсите на моето безразличие: "трябва да спра на следващата спирка!" и въздъхна дълбоко  умора. и по пътя за никъде аз трепнах ужасена:

Така сме зажаднели. Ежедневието се губи в пустинята на самотата, близостта е мираж, който избледнява в края на деня, и изчезва с хоризонта. Така устните се изпиват. Като последна глътка спасение. Намират се като дълго бленуван оазис в центъра на изгубеното. И не вярват в реалността. Езиците са свикнали. Всяка капка от химерата на любовта нагарча. Впиват се с отчаяна ярост.

Blue Is the Warmest Color Всички са почти заспали. Всички са почти добре. И кафето е почти изстинало на масата, на която са угаснали почти усмивки. Небето е почти същото, след последния нюанс на мрака. Слънчогледите почти са цъфнали на полята, в които почти сме се обичали. И са навели цветовете си почти траурно в тъмнината. Щурците почти са композирали нашата почти история. И свирят почти меланхолично, скрити зад смисъла на последния ни разговор. Образът на мечтите ми по теб е почти истински в мислите, от които почти не си излизала. Дните почти минават във водовъртежа на забравата. Вечерите почти не

Палим цигари, вместо свещи за Бога, дето го нямаме. Филтърът се намокря... Угасва. Присъда за неверниците - гледаме звездите и лежим безпомощни на тротоара, осъзнаващи колко малки сме всъщност. На непосветените блазе им! Ще им запалим тамян в главите да си останат в неведение какво ги чака след смъртта. Криле ли - не мерси. Рога? Всички си имат. Колко черна е нощта! Хаос в гамата на неизвестното, а в самия край чакат всички отговори на въпроса "Какъв е смисъла?" И блещукат пред очите ни. "Винаги" не е относително понятие, а

Пиеш джин с тоник и четеш Нощ в Лисабон. Започнеш ли да се напиваш, Ремарковата безнадеждност изведнъж се превръща в желан край за твоята история. Пиеш и си мислиш, че колкото по - несбъднати са погледите помежду ви, толкова по - красив се нарежда сюжетът. Чарът се крие в потайността . В неизвестното. В неслучилото се. Усмихваш се на твоят бестселър. Той се написа сам, ти остана само, за да видиш какъв е финалът и да си тръгнеш с чувство на предопределеност. Това не е време, в което лежиш пияна, сама и разпиляна на пода в кухнята в три през нощта.

Любовта има дебел задник, късогледа е, носи очила с дебели рамки, не излиза без старите си кецове, дрънка за разни глупости от сорта на надежди и никой не ще да я слуша. Често ще я видиш да се разхожда сама и да се смее на разни абсурдности. Защото има дебел задник, а пейките в парка са прекалено тесни от егоизъм, за да има място за една никаква си любов.

В примирението има едно приятно освобождаване... Като да се пуснеш по течението. Спираш да се напрягаш, мускулите ти се отпускат, мислите ти те оставят да спиш... За момент е толкова тихо, все едно ушите ти са под водата, и вече можеш да дишаш, няма повече караници, няма повече бучки в гърлото, няма повече сълзи... Реалността е навлязла в кръвта ти и започваш да се възстановяваш от заблудата, че си е заслужавало да се бориш. Въпросът е, че след примирението всичките чувства са удавени.

Чаршафите са същите. Все намачкани. В различните сезони - различен чифт крака, преплетени с нейните. Разливат се спомени, остават петна. Изпиране няма. Там, където е подпъхнато - и някоя въздишка. Повече самота. Търкалят се тихо прошепнати думи. Тя ги сънува... И по - лошо. Тя ги мечтае. И ги пришива по ръбовете. Тя не може да оправя легла, знае само как да  разваля. Затова не спи по чуждите. Вечер прибира обещания под възглавницата и сутрин ги изхвърля със съня. Когато не може да заспи, усеща тяхното несбъдване. С мирис на парфюма му. Сритва някоя завивка, скрива някоя сълза, гони мухите от ума си, краде въздуха от

Меланхолията е онази чаша червено вино, която си запратил по стената на живота ти. И после още една, и още една, и още една... Тя цапа тапетите, ти слагаш петната в рамка. Твоите трофеи. Сенките на ежедневието пожълтяват в ъглите. Мирише на мухъл и на отминало време. Календарът отдавна е изхвърлен през прозореца. По килима още има парченца стъкло. Отваряш вратата и затръшваш след себе си. Отиваш за нова бутилка.

Слушай. Как се спъват мислите на върха на езика. Как се затварят клепачите от умора.  Как се пропускат повиквания в делничен ден. Как се оставят усмивки за по - късно.  Как се сипват два пръста повече водка. Как се губи бройката на въздишките.

Мислите й са нешлифовани диаманти. Хващат светлината за опашката и я разлагат в спектъра на истината. Боже, колко e истинска. Погледне ли те и си измисляш хиляда причини да се влюбиш в цветовете на дъгата. И да танцуваш с бурите й преди това. Защото мрази да приемаш тъгата й на сериозно. Въпрос на стратегия. Не я оставяй да те омотае с конците на миналото си. Носи си ножица в джоба. За всеки случай. Преди всичко - научи се да играеш покер. Всеки ден е като ново приключение в разпознаването на настроението й. А тя си играе толкова добре картите, че дори няма да се усетиш кога блъфира и кога наистина ти казва, че те

Два следобед е, а ти си нямаш и най - малка представа как звучи пулсът й по това време на деня. Трябва да оглушееш, за да го чуеш. Забрави какво знаеш за сетивата. Четиринайсет чàса с нея и посоките стават без значение. Губиш вътрешната си ориентация за света. И се намираш в нейния. Тя се превръща в твоята посока. Осемстотин и четиридесет минути и още толкова целувки изтръпват по кожата ти. Усеща се с длани. Как се изчервява, когато я гледаш в очите, как животът й пулсира и изпълва лицето й с цветове, за които дори не можеш да си представиш. Усещат се премълчаните сълзи от нощите, в които си й липсвала не само в

Salvador Dali, Sandman Ще ти разкажа за моста, по който не си тръгнах. Стоя отдолу и гледам към блока, броейки будните апартаменти. Снежинките не ме достигат. Едно такси е спряло до кофите за боклук. Шофьорът е забравил да си изключи фаровете. Някой е забравил да ме изключи. Изтощена съм. Небето е оранжево. Като огромния пепелник на таванската ти. Пепел от цигари се сипе и полепва навсякъде. Улицата до вкъщи. Тротоарите. Дърветата. Детската площадка. Пейката, да, онази пейка. Поглеждам нагоре и тишината пробожда очите ми със своята наситеност. Пропила се е в

Единственото, което видях от този следобед, бяха кичурите коса, които се преплитаха пред лицето ми, докато се опитвах да се адаптирам към безоблачното време. Слънцето ми се присмиваше с толкова лъжлива топлина, в отговор на което намерението ми да се разходя беше придружено с лице, замръзнало в намръщен спазъм и вкочанени пръсти на краката. Стисках под мишка деветте разкази на Селинджър и търсех слънчево място да си изпуша на спокойствие смачканата в джоба цигара. Пушех нескопосано. Отне ми цяла минута да я запаля и хиляди опити да задържа огънчето за повече от секунда. Тъпият вятър. Подсмърчах. Загледах се в олющения надпис на запалката, после я прибрах в якето и подпрях книгата в краката ми. Погледът ми се спускаше по страницата, без изобщо някаква мисъл да се захване за думите. Дърпах бавно, задържах много и издишвах дълго. След втория лист се отказах с опитите и изпуших ядно последната дръпка, която имаше вкус на филтър и, разбира се, долнопробен тютюн. Поседях малко така на студен...

Magdalena Dymańska Разни думи се разлюляват, хващайки се за гласа ти. Опитват се да изглеждат красиво върху устните ти. Позьори. Рецитираш ми поема. Бял стих. Кърви. Езикът ти го прорязва като камшик. Усмихваш се. Пауза. Мислите ти са алкохолици, за които няма спасение. Femme fatale. После ми говориш за абсурд и символизъм. И оправяш чорапогащника си. Ха. Бедрата ти винаги са били голямата трагедия на моя живот. Градът е затвор, който те е превърнал в кучка. Питаш ме какво ще е времето утре, докато сваляш обеците си. Очакваш да се хвана. Жени като теб не се интересуват от времето утре. Те самите са времето. Заставаш до прозореца. Светът е толкова грозен фон на живота, който съществува около теб. Пускам пердетата. Така е по - добре. Мълчим на всякакви теми. Сядам на леглото. Сипваш още малко уиски в чая си. Идваш до мен и заставаш с гръб. Разкопчавам бавно роклята ти. Тя се свлича в краката ти. Ароматът ти ме хваща за гърлото. Изискан убиец. Прекарвам пръсти по извивката на гръбнак...

Мълчанието ти изстива в ръцете ми. Толкова са изтръпнали, че усещам как го изпускам и то се пречупва от собствената си тежест. Сега остана само моето мълчание - затръшната врата, зад която усещам намръщените ти вежди и очаквам гневно да затропаш по нея. Вместо това сърдитата въздишка, която трепери в гърлото ти, ме кара да скърцам със зъби и да се ядосвам, че те познавам толкова добре и че думите ми в момента са излишни. И все пак ще те чакам от моята страна на леглото. Изстивам толкова бързо, че после ми трябва цяла вселена, за да стигна до теб. Толкова е тихо, че усещам колко си уморена от нараняване. Бясна съм. Дали не сбърках, че съм спасение? Няма значение. Започвам да плувам в мисли за това дали разстоянието всъщност се измерва в километри, или в премълчани думи? Ако сме си казали всичко, това значи ли, че съм парещо-устните близко до теб? Намирам си причини да се намествам в твоята реалност. По - конкретно на върха на езика ти. Твоето "днес" идва със закъснение и ста...

любовта е шал, който се е увил около врата ми. стиска здраво думите "обичам те". заседнали са в гърлото. на топло. 400 километра се прекалено студено разстояние, за да се издишат толкова самотно. твоите устни срещу моите устни - и всичките снежинки ще се разтопят от толкова обичане.

Градът е мръсна курва, която минаваш всяка вечер. Прибираш се със самота, размазана по устните. Мълчи ти се от ограбване. Свиваш се в леглото и си допиваш въздишките. Оставяш мирис на забрава по чаршафите. Студът трепери в ръцете ти. Ти го прегръщаш и октомври барабани по перваза с дъждовните си пръсти. Изнервяш се и теглиш една майна на умората, на която робуват очите ти. Запалваш свещи и танцуваш с голите силуети на пламъците. Патетично ноктюрно, криещо се в сенките по стените. Толкова е крехка тишината около теб. Пречупва се и пада в краката ти. Парчета безсмислие, които прорязват нощта, а луната е толкова безсилна пред такова убийство, че се обръща и полумесецът й плаче звезди. А градът, тази мръсна курва... само шепне, че боли.