Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Май, 2010

Твоята звезда

Остави плачещото минало зад вратата. Остави го, нека мръкне там. И горчивите искри в очите прглътни ги, нека грейнат с олекнал плам. Не присламчвай все безкрайна болка в препълненото и без това сърце. То достатъчно търпя да бъде стока - ето пак намръщено лице. Затвори сълзите си във стая празна с четири замръзнали стени, попили мракът от мъка влажна, тлееща във твоите очи. Не вливай спомените там, където смисълът им те поглъща в болезнен плам и с ненаситност те прегръща. Пречисти се от мръсните петна по твоето объркано съзнание. Отвори го за звездите във нощта да огреят притисканото до сега мълчание. Изправи се пред новия очакващ ден и не гледай ти назад сега. Не можеш ли - погледни към мен аз ще бъда твоята звезда. Написах го, заради моите приятели, които напоследък не се чувстват особено добре ..

Стоп! Спри се, червено е ..

Червена светлина.. Защо никога не спираме? Може би не се страхуваме да продължим на червено .. Може би искаме да поемем по този опасен път, причакващ само нашата следваща стъпка, за да намерим покой.. да намерим спасение в непонятното .. неизбежното .. мъчението. И ето, тръгваме с голяма крачка, без да се огледаме .. Слепи за тази изгаряща очите светлина, слепи за очевидното, слепи за живота, който ни заобикаля така тихо и потайно, че едва ли не, бихме повярвали, че не живеем живота, който искаме. Извъртяни лъжи, намачкани, смлени, оформени и поднесени - това е всичко, на което се доверяваме и ценим. Тези "замаски", така по майсторски биват загладени в нашето съзнание, без да остане нито един процеп .. И ние тръгваме в погрешната посока .. на червено .. мислейки, че това е единственото спасение. И сърцето - то, доверяващо се единствено на своя притежател, ни следва безмълвно .. То знае истината, то знае отговорите на всичко, но няма право на мнение. Какъв е този звук? - питам

I'm a craзy пrisoнer iн your ф*ckiнg jaiл..

Имам си един затвор .. Малък тесен затвор. Притиска ме със своите мръсни стени, така че да не мога да поема глътка въздух.. така че да не мога да мигна цяла нощ .. така че главата ми замайва се и светът ми се върти. Да, аз съм затворник, но по собствено желание. Сама наврях се в тази дупка, сама поисках да живея по този начин. И странното е, че вече свикнах. Даже започна да ми харесва. Въпреки мъченията, не е толкова зле. Полагам огромни усилия да не рухна, с пот на челото си получавам това, което искам. Не е лесно.. о, изобщо не е лесно, но е толкова тясно, че няма място за оплакване и самосъжаление. Понякога има лъч светлина, щипка от другия свят, който се провира през малкото прозорче на стената, озарява ме за миг, впива се в мен. Но това ми е достатъчно.. Достатъчно да огрее уморената ми душа, да я отвори отново . Преди да вляза в този така наречен затвор, гледах как се строеше, малко по малко. Строители не бяха онези мръсни чичковци, които не знаеха що е книжовен език. Не, не бях