два следобед.

Два следобед е, а ти си нямаш и най - малка представа как звучи пулсът й по това време на деня. Трябва да оглушееш, за да го чуеш. Забрави какво знаеш за сетивата. Четиринайсет чàса с нея и посоките стават без значение. Губиш вътрешната си ориентация за света. И се намираш в нейния. Тя се превръща в твоята посока. Осемстотин и четиридесет минути и още толкова целувки изтръпват по кожата ти. Усеща се с длани. Как се изчервява, когато я гледаш в очите, как животът й пулсира и изпълва лицето й с цветове, за които дори не можеш да си представиш. Усещат се премълчаните сълзи от нощите, в които си й липсвала не само в
километри, но и във въздишки, и в непроведени разговори, и в безсъния, и в многоточия, и и и... Просто я държиш в ръцете си, докато световете ви най - накрая се срещнат на едно място. Петдесет хиляди и четиристотин секунди и нуждата да пиеш от красотата й с поглед се превръща в навик. Петдесет хиляди и четиристотин случайни допира. С очи. С мисли. С чувства. С дъх. С напрежение. С любов. Със студени пръсти. С усмивки. Денят се пречупва през нейната вселена и времето се разтяга в едни безкрайни необятни светлинни мигове, в които долавяш пулса й във въздуха, в парфюма й, във всяко нейно движение. Два следобед е, а ти си нямаш и най - малка представа колко ми липсва.