naked mind.

Blue Is the Warmest Color Всички са почти заспали. Всички са почти добре. И кафето е почти изстинало на масата, на която са угаснали почти усмивки. Небето е почти същото, след последния нюанс на мрака. Слънчогледите почти са цъфнали на полята, в които почти сме се обичали. И са навели цветовете си почти траурно в тъмнината. Щурците почти са композирали нашата почти история. И свирят почти меланхолично, скрити зад смисъла на последния ни разговор. Образът на мечтите ми по теб е почти истински в мислите, от които почти не си излизала. Дните почти минават във водовъртежа на забравата. Вечерите почти не

Мислите й са нешлифовани диаманти. Хващат светлината за опашката и я разлагат в спектъра на истината. Боже, колко e истинска. Погледне ли те и си измисляш хиляда причини да се влюбиш в цветовете на дъгата. И да танцуваш с бурите й преди това. Защото мрази да приемаш тъгата й на сериозно. Въпрос на стратегия. Не я оставяй да те омотае с конците на миналото си. Носи си ножица в джоба. За всеки случай. Преди всичко - научи се да играеш покер. Всеки ден е като ново приключение в разпознаването на настроението й. А тя си играе толкова добре картите, че дори няма да се усетиш кога блъфира и кога наистина ти казва, че те

Два следобед е, а ти си нямаш и най - малка представа как звучи пулсът й по това време на деня. Трябва да оглушееш, за да го чуеш. Забрави какво знаеш за сетивата. Четиринайсет чàса с нея и посоките стават без значение. Губиш вътрешната си ориентация за света. И се намираш в нейния. Тя се превръща в твоята посока. Осемстотин и четиридесет минути и още толкова целувки изтръпват по кожата ти. Усеща се с длани. Как се изчервява, когато я гледаш в очите, как животът й пулсира и изпълва лицето й с цветове, за които дори не можеш да си представиш. Усещат се премълчаните сълзи от нощите, в които си й липсвала не само в

Salvador Dali, Sandman Ще ти разкажа за моста, по който не си тръгнах. Стоя отдолу и гледам към блока, броейки будните апартаменти. Снежинките не ме достигат. Едно такси е спряло до кофите за боклук. Шофьорът е забравил да си изключи фаровете. Някой е забравил да ме изключи. Изтощена съм. Небето е оранжево. Като огромния пепелник на таванската ти. Пепел от цигари се сипе и полепва навсякъде. Улицата до вкъщи. Тротоарите. Дърветата. Детската площадка. Пейката, да, онази пейка. Поглеждам нагоре и тишината пробожда очите ми със своята наситеност. Пропила се е в

Извинявай,  не е много на място... Исках да те питам... Да, да, няма проблем, ще изчакам. Ще седна пò отстрани... Нали, да не преча. Не де, не се притеснявай... Не, не, не е важно. Не се притеснявай. Даааа, добре съм. Ще ти разкажа след малко. Върви сега, не ме мисли. Аааа, чакай само... Имаш ли цигари? Че моите свършиха. Да, ако може... Мерси. Запалка имам, мерси... И ти ли ще запалиш? Ааа, имаш малко време... Добре, хубаво. Ами какво да ти разказвам аз... Да бееее, времето наистина е отвратително. Потискащо. Мхм. Не, не съм с колата тоя път, пеша ще се прибирам. Всъщност отивам на гарата. Да, добре че спря тоя

Единственото, което видях от този следобед, бяха кичурите коса, които се преплитаха пред лицето ми, докато се опитвах да се адаптирам към безоблачното време. Слънцето ми се присмиваше с толкова лъжлива топлина, в отговор на което намерението ми да се разходя беше придружено с лице, замръзнало в намръщен спазъм и вкочанени пръсти на краката. Стисках под мишка деветте разкази на Селинджър и търсех слънчево място да си изпуша на спокойствие смачканата в джоба цигара. Пушех нескопосано. Отне ми цяла минута да я запаля и хиляди опити да задържа огънчето за повече от секунда. Тъпият вятър. Подсмърчах. Загледах се в олющения надпис на запалката, после я прибрах в якето и подпрях книгата в краката ми. Погледът ми се спускаше по страницата, без изобщо някаква мисъл да се захване за думите. Дърпах бавно, задържах много и издишвах дълго. След втория лист се отказах с опитите и изпуших ядно последната дръпка, която имаше вкус на филтър и, разбира се, долнопробен тютюн. Поседях малко така на студен...

Понякога е така пълнолунна. Заблестяла в мрака- толкова наперено парадира със самотата си... Ще се засмее три пъти по - силно, ще прониже въздуха с истини, едни такива, попили горчивината, заседнала в гърлото й. Ще се ядоса на небрежието, в което се е превърнал живота ти, когато си спрял да търсиш красотата. Ще бъде безразлична, ще пилее дни в мълчание и нощи в безсрамие. Ще разхожда на каишка пропилените моменти и ще носи абсурдност, вместо червило. Ще забравя чадъра си преди да излезе. И ще се прибира с разпиляна коса и разпилени очаквания. Ще се напива със спомени в 3 през нощта, ще остави сърцето си на безшумен. Ще

И когато я срещнеш отново, косата й ще бъде малко по-дълга, но поне ще можеш да дишаш отново, защото ще гледаш право в очите й, и няма повече да се мъчиш да си спомниш точния цвят, всяка звезда, всеки разменен поглед. Ще забравиш, всеки ден прекаран без нея. Ще забравиш, че е съществувал живот преди името й. - С.К.    за да те има на моето специално място. Когато ми липсваш, и когато тръпки ми напомнят колко далече съм от топлината ти, тогава си представям, че просто те няма за малко. Че си отишла до магазина или си в банята, или ми правиш кафе… И след 10 минути ще усетя всичката любов върху устните ти, и гръмотевичната буря няма да те плаши повече, защото леглото ни ще е нашата палатка на плажа през август. И ще прегръщаме всичките си страхове, и всичките си мълчания, и всичките си мечти. Толкова ми се иска да ми липсваш за кратко.  и да знаеш, че мене ме има. 

Беше ноемврийски студено. Нощта беше избистрила сетивата на празните улици. Листата бяха мокри устни, които целуваха асфалта под краката им. Тихите им думи вървяха пред тях, а мислите им се държаха за ръце. Засмяха се на случайността, че светът ги беше оставил насаме да бъдат толкова близо един до друг. Обувките й потропваха отмерено бавно. Тя се подхлъзна, а той я хвана толкова по навик, сякаш се беше упражнявал цяло лято за този момент. Да не я остави да се сгромоляса, заедно с цялата й Вселена. Повдигна я и за една толкова важна секунда очите им се срещнаха някъде в безкрайността. А след това мълчаливо оставиха едно желание да се намести между топлия им дъх. Облаците, които тежаха над деня, сега се бяха вдигнали високо и правеха място на планината да постели уморено очертанията си над града. И да диша прохлада. Едвам доловима, тя се виждаше като бледа сянка на фона на черното небе. Толкова нюанси на черното, които се побираха толкова красиво в зениците й. Той я наблюдаваше с по...

Мълчанието ти изстива в ръцете ми. Толкова са изтръпнали, че усещам как го изпускам и то се пречупва от собствената си тежест. Сега остана само моето мълчание - затръшната врата, зад която усещам намръщените ти вежди и очаквам гневно да затропаш по нея. Вместо това сърдитата въздишка, която трепери в гърлото ти, ме кара да скърцам със зъби и да се ядосвам, че те познавам толкова добре и че думите ми в момента са излишни. И все пак ще те чакам от моята страна на леглото. Изстивам толкова бързо, че после ми трябва цяла вселена, за да стигна до теб. Толкова е тихо, че усещам колко си уморена от нараняване. Бясна съм. Дали не сбърках, че съм спасение? Няма значение. Започвам да плувам в мисли за това дали разстоянието всъщност се измерва в километри, или в премълчани думи? Ако сме си казали всичко, това значи ли, че съм парещо-устните близко до теб? Намирам си причини да се намествам в твоята реалност. По - конкретно на върха на езика ти. Твоето "днес" идва със закъснение и ста...

Тя е съзвездие от лудост и нелогичност и се вижда само от онзи, който е достатъчно смел да я поиска. Когато се засмее, красотата й се разлива по цялото небе, карайки те да се влюбваш в малките часове след полунощ. Липсата й се преражда в изгрева и те пробожда с всеки слънчев лъч. Здрачът е чута молитва и паднал на колене, ти нямаш друг избор, освен мълчаливо да й се възхищаваш. Тя е всички звезди, събрани в една усмивка, в едно намръщено чело и в едни дълбоки кафяви очи. И никога няма да ти омръзне да я гледаш и да я наричаш “любов”.

любовта е шал, който се е увил около врата ми. стиска здраво думите "обичам те". заседнали са в гърлото. на топло. 400 километра се прекалено студено разстояние, за да се издишат толкова самотно. твоите устни срещу моите устни - и всичките снежинки ще се разтопят от толкова обичане.

Градът е мръсна курва, която минаваш всяка вечер. Прибираш се със самота, размазана по устните. Мълчи ти се от ограбване. Свиваш се в леглото и си допиваш въздишките. Оставяш мирис на забрава по чаршафите. Студът трепери в ръцете ти. Ти го прегръщаш и октомври барабани по перваза с дъждовните си пръсти. Изнервяш се и теглиш една майна на умората, на която робуват очите ти. Запалваш свещи и танцуваш с голите силуети на пламъците. Патетично ноктюрно, криещо се в сенките по стените. Толкова е крехка тишината около теб. Пречупва се и пада в краката ти. Парчета безсмислие, които прорязват нощта, а луната е толкова безсилна пред такова убийство, че се обръща и полумесецът й плаче звезди. А градът, тази мръсна курва... само шепне, че боли.

Тези тихи вечери с теб... Когато стъпвам леко по душата ти, когато си най - крехка, когато очите ми те прегръщат. Когато споделяш мълчанието си с мен, когато смехът ти се превръща в джаз, когато ти е студено без ръцете ми. Когато денят ти е нагарчал, когато умората те завие, когато се сгушиш до недовършени думи. Когато съм въздишка в гърдите ти, когато съм дим от цигара, когато съм полунощие. Когато си точка след името ми... Тези вечери са ми любими.

Смирено си затварям очите. Оставям те на тъмно да помълчиш от мое име. После тихо затварям вратата. Обикаляй в кръг около дрехите на пода. Прозорецът е широко отворен. Влакът кънти заедно с моята липса в точно определен час. Скрий се зад завесите, докато отмине. Октомври се топи от треперещия ти дъх. Още малко. Свий се на топка, както представите ти имат този навик. Превърни се в незначителна точка, която някой е забравил да сложи след своя край. И се лутай по нечии чужди чернови, докато забравиш своята история. Бунтувай се. Надраскай вечност на циферблата и ми се изсмей в лицето. Връщането назад лежи върху стрелките на часовника. Тиктакането е безсрочна присъда и ти много добре знаеш, че ще си получа заслуженото. Спокойствието ти се превръща в нервен тик и се разкрещяваш на уличните псета. Тогава влизам в стаята с всичкото настояще в очите ми. Подаваш ми кърпичка и седиш безучастно. Казали сме си всичко и само погледите ни запълват пространството. Една въздишка виси от тавана. Опл...