naked mind.

photo by: David Hanjani Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда. Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб. Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване. Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си. Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да и...

"Кажи ми нещо..." - гледам тия малки омерзени думи как съхнат на простора отсреща цял час. Жената, която храни котките в квартала, излиза и прибира прането. Една щипка пада от седмия етаж. Не мога повече. Излизам и се мушвам в една тиха улица. Безсмислено. Мислите ми провеждат доста сериозен разговор. Омръзна ми да се карат. Усеща се едно очакване, което се е преплело в корема ми и не може да излезе. Знам само, че разплитането ще ми залюти на очите. Физиологичните процеси тук не намират логично място. Казвам им да вървят по дяволите. Те пък се уплашиха и сега ми треперят ръцете. Краката ми имат нужда да побегнат,

Чаршафите са същите. Все намачкани. В различните сезони - различен чифт крака, преплетени с нейните. Разливат се спомени, остават петна. Изпиране няма. Там, където е подпъхнато - и някоя въздишка. Повече самота. Търкалят се тихо прошепнати думи. Тя ги сънува... И по - лошо. Тя ги мечтае. И ги пришива по ръбовете. Тя не може да оправя легла, знае само как да  разваля. Затова не спи по чуждите. Вечер прибира обещания под възглавницата и сутрин ги изхвърля със съня. Когато не може да заспи, усеща тяхното несбъдване. С мирис на парфюма му. Сритва някоя завивка, скрива някоя сълза, гони мухите от ума си, краде въздуха от

Слушай. Как се спъват мислите на върха на езика. Как се затварят клепачите от умора.  Как се пропускат повиквания в делничен ден. Как се оставят усмивки за по - късно.  Как се сипват два пръста повече водка. Как се губи бройката на въздишките.

Salvador Dali, Sandman Ще ти разкажа за моста, по който не си тръгнах. Стоя отдолу и гледам към блока, броейки будните апартаменти. Снежинките не ме достигат. Едно такси е спряло до кофите за боклук. Шофьорът е забравил да си изключи фаровете. Някой е забравил да ме изключи. Изтощена съм. Небето е оранжево. Като огромния пепелник на таванската ти. Пепел от цигари се сипе и полепва навсякъде. Улицата до вкъщи. Тротоарите. Дърветата. Детската площадка. Пейката, да, онази пейка. Поглеждам нагоре и тишината пробожда очите ми със своята наситеност. Пропила се е в

Magdalena Dymańska Разни думи се разлюляват, хващайки се за гласа ти. Опитват се да изглеждат красиво върху устните ти. Позьори. Рецитираш ми поема. Бял стих. Кърви. Езикът ти го прорязва като камшик. Усмихваш се. Пауза. Мислите ти са алкохолици, за които няма спасение. Femme fatale. После ми говориш за абсурд и символизъм. И оправяш чорапогащника си. Ха. Бедрата ти винаги са били голямата трагедия на моя живот. Градът е затвор, който те е превърнал в кучка. Питаш ме какво ще е времето утре, докато сваляш обеците си. Очакваш да се хвана. Жени като теб не се интересуват от времето утре. Те самите са времето. Заставаш до прозореца. Светът е толкова грозен фон на живота, който съществува около теб. Пускам пердетата. Така е по - добре. Мълчим на всякакви теми. Сядам на леглото. Сипваш още малко уиски в чая си. Идваш до мен и заставаш с гръб. Разкопчавам бавно роклята ти. Тя се свлича в краката ти. Ароматът ти ме хваща за гърлото. Изискан убиец. Прекарвам пръсти по извивката на гръбнак...

Градът е мръсна курва, която минаваш всяка вечер. Прибираш се със самота, размазана по устните. Мълчи ти се от ограбване. Свиваш се в леглото и си допиваш въздишките. Оставяш мирис на забрава по чаршафите. Студът трепери в ръцете ти. Ти го прегръщаш и октомври барабани по перваза с дъждовните си пръсти. Изнервяш се и теглиш една майна на умората, на която робуват очите ти. Запалваш свещи и танцуваш с голите силуети на пламъците. Патетично ноктюрно, криещо се в сенките по стените. Толкова е крехка тишината около теб. Пречупва се и пада в краката ти. Парчета безсмислие, които прорязват нощта, а луната е толкова безсилна пред такова убийство, че се обръща и полумесецът й плаче звезди. А градът, тази мръсна курва... само шепне, че боли.

Смирено си затварям очите. Оставям те на тъмно да помълчиш от мое име. После тихо затварям вратата. Обикаляй в кръг около дрехите на пода. Прозорецът е широко отворен. Влакът кънти заедно с моята липса в точно определен час. Скрий се зад завесите, докато отмине. Октомври се топи от треперещия ти дъх. Още малко. Свий се на топка, както представите ти имат този навик. Превърни се в незначителна точка, която някой е забравил да сложи след своя край. И се лутай по нечии чужди чернови, докато забравиш своята история. Бунтувай се. Надраскай вечност на циферблата и ми се изсмей в лицето. Връщането назад лежи върху стрелките на часовника. Тиктакането е безсрочна присъда и ти много добре знаеш, че ще си получа заслуженото. Спокойствието ти се превръща в нервен тик и се разкрещяваш на уличните псета. Тогава влизам в стаята с всичкото настояще в очите ми. Подаваш ми кърпичка и седиш безучастно. Казали сме си всичко и само погледите ни запълват пространството. Една въздишка виси от тавана. Опл...

Понякога сълзите ти мълчат. Тогава ми е най - страшно. Сенките ти падат върху мен, времето се изнизва между късната есен и нетърпеливия студ на зимата, а ти си забила корени в тази прокълната земя на настоящето. От очите ти капят натежалите плодове на страха, толкова си крехка. Боже, колко ми е страшно. Тази обреченост на живота, която навява от нежните ти рамене. През деня се перчиш със своята самонадеяна котешка походка, вириш опашка на всеки ъгъл, чакайки някой да те хване, който и да е. По здрач се изнизваш тихо от ежедневието, затваряш леко вратата и започваш бавно да се побираш в своите представи за света. Толкова криви, сякаш малко дете за първи път хваща молива и белия лист му се струва по - страшен от чудовището под леглото. И ти си все още малко дете и тръскаш глава при всяко разочарование, а очите са толкова големи и се пълнят толкова бързо. Вечер ми е най - страшно. Тъмнината е поле, по което виреят мислите ти. И ти обичаш да танцуваш с тях, а малките ти крачета стъп...

Качи се върху раменете ми. Ще ми изпееш песен за лакираните нокти на краката ти, за извивката на очната ти линия, за боядисаната ти коса, за червилото от снощи. Ще се засмея. Паузата ще бъде дълга. Погледни надолу. Сарказмът ти ще рикошира в огледалото под мен. Ще се счупи. Мислите ти ще бъдат нестинари. Ще танцуват върху съсиреци от кръв. Моята. Фестивал на цветовете. Стъпки в пясъка. Ще скъсаш струните и ще оставиш спомените ти да се задушават в кухината на китарата. Нощем безсънието ми ще се разхожда по грифа. Лунна соната, която ще се надбягва с Дяволско течение на ръба на Маслен нос. Ще те бутна. Събуди се. Чаршафите ти ще миришат на текила. Петна по бялата ти нощница. От моята спирала. Ще ме обгърнеш уморено през кръста и ще отидем да се борим с вятърните мелници. Ще прескачаме чайки и ще държиш главата ми под морското ниво. Балончета страх ще се провират в розовия ти бански. Крещи ми. Ще се разбиваш по брега на мълчанието ми. Толкова си красива. Ще ти подарявам мидички,...

тази целувка, която ми подари насън и от която исках още, и още, ми губи равновесието. тялото ми слуша само мислите, които се клатушкат около твоята липса. ти дори не подозираш, че дори с един полупразен смс в рамките на цяла вечност време нарушаваш дзен-а на безразличието ми. и после пак изчезваш. и после пак изчезвам. докато нашето платонично съществуване не се сблъска със спонтанните писма, които крещят от телефонния екран, че още се жадуваме. и зад всичките усмивки след всеки край на мисълта ти знам, че се крие тихото "обичам те". въпросът е, че ме боли от премълчаване и от непростимите ми грешки. а зад всяка моя точка се крие всъщност многоточие, което ми се искаше да бях оставила след нашия финал. надявам се да следва продължение.. .

Плаче всеки рай щом струните са близо до оргазъм. Сенки от любов треперят срещу светлините. Сенките сме ние. Пияни от вълнение. Експресът на нирваната е близо. Една сълза е нужна само и времето като че ли умира. Тъгата е еквивалент на музиката между нас. Залата ехти от спомени. Седалките приютяват молитви, а на сцената се раждат богове. Мелодията се превръща в материя. Телата се разтварят до непреходността на духа. Анонимността е по - интимна и поглеждайки се в очите, усещам ритъма на сладко - горчивата наслада. Вечерта е началото на вечността. И може би краят на гонката с миналото?

Egon Schiele - the Embrace , 1917 Косите ми бяха чернови, по които той обичаше да прекарва пръсти и да разлива червено вино. Беше жесток със себе си, толкова жесток... Колко ненавиждаше празните си думи и късаше тези недовършени чудовища, убиваше ги тъй лесно, както ги беше и създал. В него нямаше място за любов. Ненавиждаше рожбите си толкова силно, колкото ненавиждаше и себе си. В тихата умора на майските дъждовни нощи приютяваше мислите си в кафения огън на очите ми. Шептеше ми "Запали ме" и аз, застинала в поза на желание, го очаквах да ме превърне в пепел. И той хващеше молива, очертавайки контурите ми по стените, докато не се превърна в копие на сянката. "Така си по - красива" твърдеше той... "Единствената ми завършена творба". А аз му се изсмивах, докато болката ми не се разлееше по неговите вени. Чувството на обреченост лежеше на леглото до мен и ме притискаше в обятията си, докато той изстискваше сълзите ми и ги събираше в чаши за вино. ...

източник тишината е залез който се промъква през пердетата на вчерашни спомени и шари по стените на минало в бъдещето очите ти са негативи -  матрица на света ми отпечатват въздишки по кожата ми диапозитив е моят отказ да бъда твоя. фокусът се мести от дим на цигари до голите ми бедра още малко и  ще се събера в твоите черно-бели представи. още малко и ще ме затвориш  в кутия за спомени.

"Накарай ме да забравя за него. За това как обичаше да дърпа косата ми в нощите, в които крещях от болка и от страст. А ръцете му оставяха аромат на цигари по цялото ми тяло. Как облизваше устните си по войнишки и ме гледаше с поглед, който пускаше бомби право в абдикиралите ми емоции. Той знаеше много добре, че на любовния фронт аз бях ничия земя. И събличаше дрехите си с такава увереност, с каквато аз събличах душата си пред него. Накарай ме да забравя как желаех да ме нарани. С думи, с действия, с бездействия. В края на всяко сбогом го чаках с подмокрени гащички и дъх на водка. Минути след това подът се превръщаше в бойно поле, а стените ехтяха самота. Войната беше не между любов и страст, а между похот и страх. Ръцете му бяха толкова силни, че се молех да ме счупи. А след това го придърпвах по - близо до себе си. Любовта за него се криеше между краката ми и той търсеше ли търсеше... А аз моята я изкрещях през прозореца, докато ме нападаше в засада... Накарай ме да го забра...

А как обичаше да краде от душата на книгите. Понякога си мислех, че се опитва да догони една своя различна представа за себе си. Представа на героиня от криминален роман. Който си имаше всичко - от хумор и драма до малко любов. Героиня от онези с безкрайните вселени в очите и с думи - големия взрив. С безсънните нощи и убитите спомени в мазето. С усмивките й - най - неразрешимата загадка и сърцето - с присъда доживотен затвор. И бягаше, и гонеше, та чак догонваше и надбягваше. Понякога й се получаваше толкова добре, че предусещаше възможния край на своята история и изпадаше в меланхолия. Тогава импулсът й да надиграе собствената си съдба провеждаше през тялото й голяма доза адреналин и тя просто решаваше, че е огън и жар и че ако съдбата си играе с нея, ще се опари жестоко. Тя вечно беше кръстопът. Опитах се веднъж да разгадая посоката на мислите й. Така и не улучих на късмет. Животът й беше безмензурна мелодия и никой не успяваше да хване нейния такт. Не че го искаше, но понякога...

Понякога ми се иска да потъна на дълбоко с(в) теб, но ти винаги ми хвърляш някоя (не)спасителна дума и изплувам на повърхността, където се задушавам от въздуха, който ме караш да поемам. Давя се от тези насила дадени (взети) усмивки и дробовете ме болят да издишвам самота в лицето ти, а ти да крадеш дъха ми с условни целувки. Не ги искам. Не те искам. Не я искам. Самотата имам предвид. Казваш ми да се отпусна по течението и си щял да ме последваш. А всъщност течението си ти и ако само топна пръст, ще ме отнесеш с всичките ти последици. За които не мисля, че съм готова. И ето ме - седя гола на брега ти и просто не искам да усетя този твой пословичен студ по кожата ми. Още се опитвам да забравя тръпките от последните ръце, които се опитаха да удавят миналото ми в кофа, пълна с лед и въздишки. А да забравиш ръце, които умело са те лъгали с прегръдки и с мъжка сигурност, е като да забравиш, че животът не е наужким. Не мога и не искам. Все пак те ме научиха да плувам. А понякога ми се и...

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...

source: emontoufanian Може да си ме имал тялом, но хайде похвали се веднъж, че и духом си ме имал. Всичките дяволи ще ти се изсмеят в лицето. Страхливците не могат да обичат. Любовта е почва, на която се посява сигурност в несигурността, а не удобство от непоети рискове. Ако погледът ти вечно обърнат е назад, мислиш ли, че някога ще си първи на опашката? Само веднъж да премигнеш и някой друг ще открадне правото ти на обич. Грешките се повтарят, за да напомнят, че човешката природа се гради на цикличността. Колкото и да се опитваш да избягаш от тях, знай, че не можеш да избягаш от природата си. И в момента, добре скрит в собствената си кожа, правиш поредната си грешка. Отричаш? Добре, но това са поредните стъпки назад. Продължаваш да отъпкваш една и съща пътека, която вече си изстрадал няколко пъти. Не смей да ми говориш за безверие, докато лицемерно отричаш моята вяра. Безприлична съм? Ами да, приличието е за конформистите. Тялом може и да си ме имал, но хайде похвали се веднъж, ...

Отдавна забравих какво е да бъда намерена. Да изтривам следите зад себе си се оказа, че е просто защитна реакция. Няма значение къде се намирам в пространството, след като мисълта ми е в грешното време. Преплита се минало с бъдеще, а настоящето изостава някъде след многоточието. Понякога съм толкова уморена от хората. Самотата, като състояние, е по - предвидима и по - търпима, когато неочакваното липсване на дадени хора ти е било като удар под кръста и то в някаква поредица от повтаряемост.  А моето съществуване се свежда до самата търпимост. Ще се повторя, ако кажа, че искам да избягам от тази изтръпналост. Но защо ли си хабя думите. Те отдавна са изгубили онова далечно ехо, в което някой се заслушваше от време на време. Дори тишината ми се свива в периметрите на моето значение. За чуждото не искам и да си помислям.