Пропускане към основното съдържание

не беше правилното време.

Salvador Dali, Sandman
Ще ти разкажа за моста, по който не си тръгнах. Стоя отдолу и гледам към блока, броейки будните апартаменти. Снежинките не ме достигат. Едно такси е спряло до кофите за боклук. Шофьорът е забравил да си изключи фаровете. Някой е забравил да ме изключи. Изтощена съм. Небето е оранжево. Като огромния пепелник на таванската ти. Пепел от цигари се сипе и полепва навсякъде. Улицата до вкъщи. Тротоарите. Дърветата. Детската площадка. Пейката, да, онази пейка. Поглеждам нагоре и тишината пробожда очите ми със своята наситеност. Пропила се е в
нощта като петно от кал по дънки в дъждовен ден. Толкова съм неподвижна, че се захващам за излишните мисли в главата ми, за да не падна. "Не беше правилното време". Или аз не бях на себе си. Тази зима не иска да свърши. Понякога студът ти ме държи за ръце. Думите замръзват в едно колебание. Стоя под моста и слушам как колите минават над мен. "Не беше правилното време." Преглъщам твоята безчувственост. Прибирам се във вкъщи, за да ти звънна. Ще ми мине. Винаги ми минава. 
Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

като морска пяна.

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.
11 коментара
Прочетете още

безмълвие ..

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...
6 коментара
Прочетете още

на друг живот разстояние.

Ще бъда силна, докато не намеря някого, на когото да опра слабостта си. И самотата ми в негова прегръдка не се превърне. Ще живея през полярна пролет, докато есента не ми окапе. И усмивката му не ми задуха с летен бриз. Ще държа изстинали сълзи в ръцете си, докато той не ги стопли. И не очертае пътя на живота върху дланта ми. Ще прахосвам въздишките си, докато не дойде, за да спре дъха ми. И не ми го подари с устните си. Ще се усмихвам на нощните пеперуди, за да ми намират светлината, докато той не освети млечния път на мечтите ми. И не го прекоси в реалността ми. Ще чакам, докато не ми изтръпнат преструвките. И не дойдеш, за да ми намериш прошка.. че живея на друг живот разстояние .
12 коментара
Прочетете още