naked mind.

Тези тихи вечери с теб... Когато стъпвам леко по душата ти, когато си най - крехка, когато очите ми те прегръщат. Когато споделяш мълчанието си с мен, когато смехът ти се превръща в джаз, когато ти е студено без ръцете ми. Когато денят ти е нагарчал, когато умората те завие, когато се сгушиш до недовършени думи. Когато съм въздишка в гърдите ти, когато съм дим от цигара, когато съм полунощие. Когато си точка след името ми... Тези вечери са ми любими.

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...

Преди още да ме познаваш  превърни ме в затъмнение  и до светлината ми ще имаш достъп само ти.  Разкъсай ме. Започни от дрехите.  По - лесно обичана съм на парчета.  Не искам от теб да сивееш в сърцето ми,  а с лудост да го изтръгваш от реалността.  И да се задъхваш от страст.  Душата ми минава по ореола на желанията ти.  Отпечатай перманентни целувки по кожата ми.  Така че сълзите ми да не ги отмият. И ме живей до инсомния. Не искам да съм твоята малка мръсна тайна, а голямата въпросителна, която те побърква до реторичност. Откажи се от това да бъда различна с теб. Повече себе си досега никога не съм била. И ми харесва как виждам отражението си в твоята луна. И как връщаш усмивката ми равноускорително. 

А може би просто искам да те превърна в звезден прах. И да те затворя в буркан с инвестиции за бъдещето ми. Да се наместиш удобно между утопията ми за по - доброто ми аз и тихите въздишки на несигурността. Да блестиш на нощното ми шкафче в промеждутъка на безсъниците ми и да прогониш тази инсомния от ранните часове на нощта. Да те поемам в шепи и да те вдишвам. Да се превърнеш в мой въздух. В мой порок. Зависимост, без която е немислимо да бъда себе си. Да си онзи пръв пролетен дъжд, който пречиства пороците ми от самотната зима. Да си онзи последен ден от есента, койято запазва остатъка от летните ми усмивки под листата на прошепнатите надежди. Да си блясък в очите ми, не сълзи. Да сипеш истина от усмивките ми, да си думите на моето мълчание. А накрая искам да те разпръсна, подарявайки те на небето. За да мога да те мечтая всяка вечер. А ти да блестиш от несбъднатост. Защото ръцете ми са прекалено безсилни да те задържа. Или може би просто не те заслужавам.

Чакането е обещание. Ако се чакаме под океана от звезди, обещавам, че няма да потъна в самозабрава. А ти обещаваш ли, че ще държиш на повърхността мечтите си за мен?  Или по - добре не обещавай нищо. Просто чакай.