naked mind.

Голотата е най- красивата истина. Разголи ми се. И нека този път лицето ти остане в сянка. Новолуние. Само очертания и топла кожа. Събличай бавно, времето с теб ми е константно. Нямам нуждата да виждам как отразяват се в очите ти падащи звезди. Мълчанието ти е порно за душата ми. Пулсът ти ми шепне неизказани желания. Миналото ти ме кара до оргазъм. А после нетърпеливи въздишки. Остави ме, не бързай. Нека сама се съблека.

О, любими, нека бъда като времето. Да спре да ме боли със скоростта на кратките ни мигове заедно. Да забравя самотните нощи с бързината на секундната стрелка. И нека часовникът на нашите усмивки да спре точно в полунощ. А целувките ми да се нижат нежно като плахото настъпване на здрача, поемайки от горчиво - сладкия му вкус. О, любими, нека любовта ни да замръзне под леда на вечността. И сълзите ми като снежинки нека се разтапят върху топлата ти кожа, а смехът ми да лети като падащи листа в късна есен. Люби ме бавно, както бавно си тръгвам всеки път от теб. С болка. Гледай ме със страст, ненавиждай ме със страст, обичай ме със страст. О, любими, нека годините на раздяла да бъдат най - дългото разстояние между нас. И нека повече нищо не ни разделя. Бъди моето време, нека съм зависима от теб. Тихо, но здраво ще се вкопча в твоите мечти, както пролетта се вкопчва здраво в преродената земя. И нека направя всичките реалност. О, любими, нека спрем да бъдем в оковите на времето. Тежат ми...

Истинската ти усмивка вече ми е лукс. Гледаш ме със силата на сарказма и чакаш поредното ми падение, готов да заличиш всяка искра на осъзнаване. Затънал си до гуша в ежедневната си неприязън към дисонантните въздишки на обичайно дисонантното ти обкръжение, вътрешно прехапваш устни до солена горчивина, проклинайки заразната им пошлост. Премрежваш погледа си от сиянието на привидно безразличния ми силует, изричайки наум една-две молитви. Вътрешно очертаваш съмнения около ореола ми, грубо отхвърляш всеки подтик на пулса ти да ускори предсмъртната си кулминация. Разкрояваш ми сивото ежедневие и му пришиваш ударна доза разочарование, примесено с капчица желание. Давай. Разбий ме отново в разкрепостения си егоизъм, после събери парчетата от останалото ми "достойнство" и закрепи портрета от мозайките ми на стената на срама. А тихо аз ще премълчавам колко отчаяно зависим си от наркотика в очите ми. Платоничен опиат. 

Отново дишам с последна глътка въздух. Крадец си на утрешните ми сънища.. и на седемте грама обещания. Мълчанието ти е най - красивото ти огледало. Всяко твое мигване ми е познато до пречупване на рефрена. Силата ти не е в скритата ти болка, а в показаните ти слабости. И затвориш ли очи за миг, виждам всеки свой недостатък, рефлексиращ към прехапаните ми устни .. а отвориш ли ги, поглъщаш всяка частица от съмненията ми, превръщайки ги в нежна целувка. Любовта ти щипе цялото ми тяло, импулсите рутинно запаметяват дъха ти, оставен по кожата ми. Не спираш да изцеждаш мислите ми, открадвайки истината от тях. Езикът ти заключен е за моите падения, а ръцете ти широко са отворени, събирайки в шепи дъждовните ми капчици.. подслонявайки живите ми мощи. И връщаш ми небето с всичките му малки светещи признания, несъзнателно прошепвайки полунощните ни клетви. А аз в нищо не съм достатъчно добра, освен да връхлитам живота ти с магнитни бури .. и в това да те обичам. 

Ще бъда силна, докато не намеря някого, на когото да опра слабостта си. И самотата ми в негова прегръдка не се превърне. Ще живея през полярна пролет, докато есента не ми окапе. И усмивката му не ми задуха с летен бриз. Ще държа изстинали сълзи в ръцете си, докато той не ги стопли. И не очертае пътя на живота върху дланта ми. Ще прахосвам въздишките си, докато не дойде, за да спре дъха ми. И не ми го подари с устните си. Ще се усмихвам на нощните пеперуди, за да ми намират светлината, докато той не освети млечния път на мечтите ми. И не го прекоси в реалността ми. Ще чакам, докато не ми изтръпнат преструвките. И не дойдеш, за да ми намериш прошка.. че живея на друг живот разстояние .

Вратата се затвори. Чу се глухо превключване на ключалката и тъмнината в стаята съблече съмненията им. Тя отиде до прозореца, оставяйки косата й да полепне по мокрото й лице. - Глупак. - прошепна тя, като сподави едно хлъцване. Бяло облаче от дъха й се образува на стъклото и тя се загледа в него, докато не изчезна. Не беше сигурна дали той я беше чул. Той протегна ръката си, за да светне. Тя се обърна към него, погледна го. Чисти, измити очи. Мъката избледня заедно с бялото облаче. Ръката му висеше във въздуха. - Тъмно е. - обобщи тя. - Остави го така. Съжалявам. Най - накрая той пусна ръката си и загледа мълчаливо към леглото. Тя проследи погледа му. Светлината от уличната лампа, която прозираше през прозореца, беше достатъчна, за да подчертае колебанието, което премина през лицето му. Очите му отново се стрелнаха към нейните и сетне той затаи дъх. „Липсваше ми.. Три месеца..“ - мислеше да му каже, но думите й останаха загадка. Бързата му, но настойчива целувка я изненада. Той се...

Знаеш, че съм мечтателка. И това едва ли би се променило. Знаеш, че съм от друго време. А времето се усмихва само на съдбата. Знаеш, че обичам да гледам със затворени очи. Но теб ми е трудно да гледам дори с отворени. Знаеш, че вятърът умее да скрива тъгата ми. Затова и толкова съм влюбена в септември. Знаеш, че прехапвам устни, когато несъзнателно ми обръщаш гръб. Затова и толкова се стряскам видя ли лика ти. Знаеш, че очите ми са като вода, нищо, че са кафяви. Водата винаги намира път да избяга.. от погледа ти. Знаеш, че мразя да съм самотна сама. Но повече мразя  да съм самотна, когато си до мен. Знаеш, чe крилете ми отдавна са се счупили. Въпреки това всеки ден мазохистично се опитвам да летя към теб. Знаеш, че дъждът е моят щит. Предпазва ме да не се пречупя. Знаеш, че обичам зимата. Както ти обичаш лятото. Знаеш, че светът ми се върти в представата за твоята усмивка. И когато се усмихнеш целият ми свят се срутва. Знаеш, че бялото ме плаши. А белотата в мислите ти на...

Ослушвай се, когато аз мълча.. Тишината крие моя плач. Затвори очи, ако се държа сякаш викам своя вечен здрач. Не губи надежда в мойто страшно утре.. То е страшно и за теб. Спри ме, ако те изтривам аз отвътре - страшно е да съм от лед. Целуни ти грозното ми битие, с което съм изваяна до кокал. Изпий тъгата ми кат питие, направено от минал вопъл. Усмихни се на мъничката светлина,  родена от нашата невинност, избухваща в себична топлина, която слива ни в единност. А Луната, тя за нас ще бъде свята,  и лъчите й вяра ще ми донесат. Както твойте думи, тъй пролети във влюбени мечти ще ме пренесат.

не ми казвай обичам те. не ми казвай, че ти липсвам. не ми казвай, че се нуждаеш от мен. не, не искам да знам. не ме гледай така разтапящо. не мълви името ми толкова опияняващо. не ми казвай, че съм единствена. не ми се усмихвай така мило. не влизай в сънищата ми. моля те, недей. не ме карай да те искам безнадеждно. не бъди глупаво пристрастяващ. не мога да го понеса. не споменавай, че си нищо. не ми казвай, че никога няма да ме нараниш. не ми обещавай, че няма да ме пуснеш. не ме обеждавай, че съм красива. не ми казвай винаги. не ми казвай никога. не ме разбирай. не тъгувай, когато аз съм тъжна. не се смей, когато съм щастлива. не живей за мен. не ме обичай, ако живота ми щеше да е по - неповторим без теб. затова - обичай ме, имай нужда от мен, искай ме, радвай ме, замайвай ме, пощурявай ме, прави каквото искаш, просто ме обичай. . моля те .. не искам да бъда поправена, не искам да бъда ...

Полъха на вятъра беше толкова приятен. Играеше си с косите ми, галеше нежно лицето ми, изпълваше ме с цялост.. Слънцето се надбягваше заедно с мен, като от време на време се скриваше зад някой баир или стрелваше лъчите си между клоните на дърветата, които ритмично оставаха назад . Изпращаха ме, махаха ми за сбогом, пееха ми непознато сладки песни. Сякаш всичко се радваше на моето щастие, заразно наивно и необятно. Кометата ме водеше. Една кола ме изпревари. Отлетя напред и остави пепел и дим зад себе си. Аз не бързах, имах време. Достатъчно време, за да имам силите да оставя всичко минало. Знаех .. виждах, че ме чака нещо хубаво. Беше от онези усещания, като шесто чувство, но по - наситено .. Непоколебимост в несигурното утре. Дам, утре винаги беше несигурно, но в това му беше магията. Лесно е да се забравя, въпросът е дали искаш или те е страх, че може би без миналото си ще останеш празен .. Животът никога не е празен, винаги идва нещо, което да го запълни. Вдишах дълбоко - новото м...

ти си ми всичко. усмивката. погледа. устните. съня. ръцете. сърцето. живота. въздуха. водата. звездите. небето. слънцето. Вселената. сълзите. болката. яда. страха. мечтите. дните. месеците. музиката. филмите. стълбите. книгите. бисквитите. залеза. морето. хоризонта. всичко. извинявай, че не мога да бъда толкова болезнено съвършена като теб.

Дихание на дъжд. Нежен полъх разроши косите й. Тя погледна нагоре и вдиша дълбоко. Мирис на есен. Беше й хубаво. Затвори очи и си представи как танцува заедно с падащите листа. Усмихна се. Няколко човека, минаха покрай пейката, на която седеше тя, и я загледаха продължително. Но след това отминаваха и продължаваха пътя си. А тя оставаше. Не й пукаше какво си мислеха те. Можеха да я смятат за странна, но живота не е ли точно такъв? Няма нищо нормално в този свят. Започна да вали. Огромни капки се разбиваха в изсъхналата земя като оставяха тъмни петна и скоро се образуваха черни локви . Тя гледаше като хипнотизирана. Такова спокойствие и топлота. Сякаш дъжда я обгръщаше в някаква защитна стена и вече нищо не можеше да я докосне. Мълчанието й сякаш крещеше от удоволствие в синхрон с мелодията на есенния вопъл. Душата й се отвори за всичко. Попиваше движенията на всеки паднал лист, всяка въздишка на ледения вятър, всяка усмивка на пухкавия облак.. Внезапно се изправи. Нещо се вряза в нея, ...

Има нещо .. нещо, което ми липсва. Усещам някаква буца в душата си. Остави ме да живея, моля те, защото без теб не мога да живея.. Искам те при мен. Много ли искам?