naked mind.

влакът изсвири тревожно над релсите на моето безразличие: "трябва да спра на следващата спирка!" и въздъхна дълбоко  умора. и по пътя за никъде аз трепнах ужасена:

Така сме зажаднели. Ежедневието се губи в пустинята на самотата, близостта е мираж, който избледнява в края на деня, и изчезва с хоризонта. Така устните се изпиват. Като последна глътка спасение. Намират се като дълго бленуван оазис в центъра на изгубеното. И не вярват в реалността. Езиците са свикнали. Всяка капка от химерата на любовта нагарча. Впиват се с отчаяна ярост.

Чаршафите са същите. Все намачкани. В различните сезони - различен чифт крака, преплетени с нейните. Разливат се спомени, остават петна. Изпиране няма. Там, където е подпъхнато - и някоя въздишка. Повече самота. Търкалят се тихо прошепнати думи. Тя ги сънува... И по - лошо. Тя ги мечтае. И ги пришива по ръбовете. Тя не може да оправя легла, знае само как да  разваля. Затова не спи по чуждите. Вечер прибира обещания под възглавницата и сутрин ги изхвърля със съня. Когато не може да заспи, усеща тяхното несбъдване. С мирис на парфюма му. Сритва някоя завивка, скрива някоя сълза, гони мухите от ума си, краде въздуха от

Magdalena Dymańska Разни думи се разлюляват, хващайки се за гласа ти. Опитват се да изглеждат красиво върху устните ти. Позьори. Рецитираш ми поема. Бял стих. Кърви. Езикът ти го прорязва като камшик. Усмихваш се. Пауза. Мислите ти са алкохолици, за които няма спасение. Femme fatale. После ми говориш за абсурд и символизъм. И оправяш чорапогащника си. Ха. Бедрата ти винаги са били голямата трагедия на моя живот. Градът е затвор, който те е превърнал в кучка. Питаш ме какво ще е времето утре, докато сваляш обеците си. Очакваш да се хвана. Жени като теб не се интересуват от времето утре. Те самите са времето. Заставаш до прозореца. Светът е толкова грозен фон на живота, който съществува около теб. Пускам пердетата. Така е по - добре. Мълчим на всякакви теми. Сядам на леглото. Сипваш още малко уиски в чая си. Идваш до мен и заставаш с гръб. Разкопчавам бавно роклята ти. Тя се свлича в краката ти. Ароматът ти ме хваща за гърлото. Изискан убиец. Прекарвам пръсти по извивката на гръбнак...

Градът е мръсна курва, която минаваш всяка вечер. Прибираш се със самота, размазана по устните. Мълчи ти се от ограбване. Свиваш се в леглото и си допиваш въздишките. Оставяш мирис на забрава по чаршафите. Студът трепери в ръцете ти. Ти го прегръщаш и октомври барабани по перваза с дъждовните си пръсти. Изнервяш се и теглиш една майна на умората, на която робуват очите ти. Запалваш свещи и танцуваш с голите силуети на пламъците. Патетично ноктюрно, криещо се в сенките по стените. Толкова е крехка тишината около теб. Пречупва се и пада в краката ти. Парчета безсмислие, които прорязват нощта, а луната е толкова безсилна пред такова убийство, че се обръща и полумесецът й плаче звезди. А градът, тази мръсна курва... само шепне, че боли.

"Можеш ли да живееш през всичките дни от своя живот?" Джонатан Суифт Понякога преливам чашата. Екзистенциалният въпрос "Наполовина празна или наполовина пълна" си загубва смисъла и издъхва на ръба. Очевидно е, че е празна, след като я пратя към стената да си измерват издръжливостта, а тя съвсем негеройски се превръща в хаос под краката ми. Истеричен смях. Ще ме целунеш ли, за да ми мине? Навсякъде се порязах. Отвори гръдния ми кош и целувай каквито останали парчета намериш там. Може да се наместиш вътре, ако знаеш как да задържаш дъха си завинаги. Тялото ми не е пригодено за средни стойности. Или съм напълно празна, или съм океан, а под морското равнище плуват чудовища, които ме разяждат, когато говоря за тях. Хоризонтът ми е на нивото на очите ми. При буря лицето ми е с вкус на морска сол. Понякога преливам чашата и я изпивам до дъно. След това си облизвам пръстите и искам още. Не става въпрос за отчаяние, скъпи, то е само с първата глътка, с последната п...

Времето е грешно. И аз съм поредната прашинка от него. Грешници сме всички, вятърът ме издухва и се превръщам в Сахара. Пустиня от пресъхнали грехове. Дезертификация е точният термин за опустялото ми сърце. Облечи се в траур преди да се опиташ да ме прекосиш. Може би сълзите ти ще се превърнат в оазис, а моите сълзи ще са просто мираж. Изчезвам, когато си мислиш, че си близо до мен. Най - лошото е, че няма да спреш да ме халюцинираш. Смея се и ти губиш представа за инверсията в настроенията ми, сякаш погледнал към слънцето за малко повече от миг и ослепял за малко повече от вечност. И си нямаш и на представа, че през нощта

Излекувах студа в очите ми , но сега се чудя дали пък не е хронично заболяване? Това моето изстинало сърце, тази моя жестокост, ти знаеш коя. Готов ли си? Думите са още горещи и ми парят на очите. Парадоксите продължават да ме валят. Ту ми е студено, ту ми е горещо, а аз съм центърът на компаса, стрелката не може да си избере посока и главата ми се завъртя. Гравитацията в последно време ми е враг. Мразя чадъри. Не мога да плача, чуваш ли, ЧУВАШ ЛИ? Не мога ... Стига, не ме гледай така, сякаш съм часовник и едва ли не ще отброя с точност до секундата кога точно ще ми мине и кога точно ще съм цяла. Няма да ударя дванайсет и няма да се превърна в принцеса. Ще си отрежа косата, за да ти покажа колко не ми пука. И как всичко е илюзия. Включително това да се влюбиш в аромата на косите ми. Не. Вървете всички на майната си с вашите илюзии. Искам да потъна в смеха на моите приятелки. И в мълчанието им. Искам да потъна в нещо. Да се удавя. И да знам, че няма да има кой да ме спаси. "Хайде...

Egon Schiele - the Embrace , 1917 Косите ми бяха чернови, по които той обичаше да прекарва пръсти и да разлива червено вино. Беше жесток със себе си, толкова жесток... Колко ненавиждаше празните си думи и късаше тези недовършени чудовища, убиваше ги тъй лесно, както ги беше и създал. В него нямаше място за любов. Ненавиждаше рожбите си толкова силно, колкото ненавиждаше и себе си. В тихата умора на майските дъждовни нощи приютяваше мислите си в кафения огън на очите ми. Шептеше ми "Запали ме" и аз, застинала в поза на желание, го очаквах да ме превърне в пепел. И той хващеше молива, очертавайки контурите ми по стените, докато не се превърна в копие на сянката. "Така си по - красива" твърдеше той... "Единствената ми завършена творба". А аз му се изсмивах, докато болката ми не се разлееше по неговите вени. Чувството на обреченост лежеше на леглото до мен и ме притискаше в обятията си, докато той изстискваше сълзите ми и ги събираше в чаши за вино. ...

"Накарай ме да забравя за него. За това как обичаше да дърпа косата ми в нощите, в които крещях от болка и от страст. А ръцете му оставяха аромат на цигари по цялото ми тяло. Как облизваше устните си по войнишки и ме гледаше с поглед, който пускаше бомби право в абдикиралите ми емоции. Той знаеше много добре, че на любовния фронт аз бях ничия земя. И събличаше дрехите си с такава увереност, с каквато аз събличах душата си пред него. Накарай ме да забравя как желаех да ме нарани. С думи, с действия, с бездействия. В края на всяко сбогом го чаках с подмокрени гащички и дъх на водка. Минути след това подът се превръщаше в бойно поле, а стените ехтяха самота. Войната беше не между любов и страст, а между похот и страх. Ръцете му бяха толкова силни, че се молех да ме счупи. А след това го придърпвах по - близо до себе си. Любовта за него се криеше между краката ми и той търсеше ли търсеше... А аз моята я изкрещях през прозореца, докато ме нападаше в засада... Накарай ме да го забра...

А как обичаше да краде от душата на книгите. Понякога си мислех, че се опитва да догони една своя различна представа за себе си. Представа на героиня от криминален роман. Който си имаше всичко - от хумор и драма до малко любов. Героиня от онези с безкрайните вселени в очите и с думи - големия взрив. С безсънните нощи и убитите спомени в мазето. С усмивките й - най - неразрешимата загадка и сърцето - с присъда доживотен затвор. И бягаше, и гонеше, та чак догонваше и надбягваше. Понякога й се получаваше толкова добре, че предусещаше възможния край на своята история и изпадаше в меланхолия. Тогава импулсът й да надиграе собствената си съдба провеждаше през тялото й голяма доза адреналин и тя просто решаваше, че е огън и жар и че ако съдбата си играе с нея, ще се опари жестоко. Тя вечно беше кръстопът. Опитах се веднъж да разгадая посоката на мислите й. Така и не улучих на късмет. Животът й беше безмензурна мелодия и никой не успяваше да хване нейния такт. Не че го искаше, но понякога...

Понякога ми се иска да потъна на дълбоко с(в) теб, но ти винаги ми хвърляш някоя (не)спасителна дума и изплувам на повърхността, където се задушавам от въздуха, който ме караш да поемам. Давя се от тези насила дадени (взети) усмивки и дробовете ме болят да издишвам самота в лицето ти, а ти да крадеш дъха ми с условни целувки. Не ги искам. Не те искам. Не я искам. Самотата имам предвид. Казваш ми да се отпусна по течението и си щял да ме последваш. А всъщност течението си ти и ако само топна пръст, ще ме отнесеш с всичките ти последици. За които не мисля, че съм готова. И ето ме - седя гола на брега ти и просто не искам да усетя този твой пословичен студ по кожата ми. Още се опитвам да забравя тръпките от последните ръце, които се опитаха да удавят миналото ми в кофа, пълна с лед и въздишки. А да забравиш ръце, които умело са те лъгали с прегръдки и с мъжка сигурност, е като да забравиш, че животът не е наужким. Не мога и не искам. Все пак те ме научиха да плувам. А понякога ми се и...

source: emontoufanian Може да си ме имал тялом, но хайде похвали се веднъж, че и духом си ме имал. Всичките дяволи ще ти се изсмеят в лицето. Страхливците не могат да обичат. Любовта е почва, на която се посява сигурност в несигурността, а не удобство от непоети рискове. Ако погледът ти вечно обърнат е назад, мислиш ли, че някога ще си първи на опашката? Само веднъж да премигнеш и някой друг ще открадне правото ти на обич. Грешките се повтарят, за да напомнят, че човешката природа се гради на цикличността. Колкото и да се опитваш да избягаш от тях, знай, че не можеш да избягаш от природата си. И в момента, добре скрит в собствената си кожа, правиш поредната си грешка. Отричаш? Добре, но това са поредните стъпки назад. Продължаваш да отъпкваш една и съща пътека, която вече си изстрадал няколко пъти. Не смей да ми говориш за безверие, докато лицемерно отричаш моята вяра. Безприлична съм? Ами да, приличието е за конформистите. Тялом може и да си ме имал, но хайде похвали се веднъж, ...

Толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. А онази малка бенка, която сякаш се търкулваше от левия край на устните й, като луна през юни, и която я правеше толкова сияещо прекрасна, ме побъркваше до реторичност. Кажех ли й "Сбогом", тя поглеждаше към небето и ми изпращаше пощенски гълъби с празни писма. Празни на думи, пълни с непресечени пътища. Тя самата беше небе - невъзможна за достигане. А моите облаци, твърдеше тя, само пречеха на слънцето й да ме озари. Но обичаше дъжда дори малко повече от себе си. "Обичам, когато ме валиш" - беше любимото й прошепване за лека нощ. И после целуваше всичките ми съмнения. Вълчи бяха инстинктите й за оцеляване. "Остави ме сама" - нацупваше се тя и изплезваше по детски език, докато упоритостта й не я умореше, и в крайна сметка се предаваше на моите молби да не ме замества със самотата си. Мразех онова топло чувство, когато ми позволяваше да я усещам толкова крехка и толкова разпръсната в своята обърканост. Толко...

source: tumblr Давай. Разбий ми времето на парчета. Счупи ми всичките часовници. Разливай лудост по масата. Както разливаше жаждата си по мен. Хвърляй чаши в краката ми, нека разстоянието между нас бъде болезнено. Целувай стената с юмруци, удряй устните ми с мълчание. Преобръщай маси , късай пердета, хаосът пред очите ми е нищо в сравнение с хаоса зад тях. Изкрещи ми хиляди лъжи и може би ще повярвам, че една е истина. Тръшни ми вратата, затвори ми всичките пътища към теб. Кълна се, че окото ми няма да мигне. Тичай надолу по стълбите и зарежи обещанията по етажите. И не се връщай за нещо толкова напразно. На излизане ме издишай от дробовете си и вдишай самотата. Наметни си палтото, че ще стане студено. Разстоянието между теб и моята липса е колкото безкрайна въздишка. Загуби се в нюансите на безвремието, поскитай сред сенките на миналото ни. А после се върни обратно по пътя на срама. Сведи поглед към грешките си, аз моите ги окачих на стената, същата, на която някога висяха усмивки...

Признавам си, дълбоко е в сърцето ми. Достатъчно, че на дъното да има няколко камъчета от болки в излишък. Едно размътено море с неясни граници. Мисля си никой ли не умее да плува? Да ме рискува поне веднъж, ей така, поради адреналина, не за друго. Да скочи от ръба на хоризонта ми, там където изгряват страховете ми, да се блъсне във вълните на непостоянността ми и да обърне гръб на течението. Да задържи дъха си едно търпение време и кълна се, че там, между камъчетата, се крият и моите съкровища. Потърси ме. Падините на дъното са по - малко, отколкото си мислиш. Сигурна съм, че и твоето море крие изненади. Плача като сирена и дълбокото е с вкус на сълзите ми, но опиташ ли ме, ще те обичам на приливи и отливи. А когато се смея, бих могла да бъда пристана на мечтите ти. Но да знаеш, че нямам спасителни лодки. И попаднеш ли във водовъртежа на мислите ми, гарантирам, че дълго би могъл да останеш там. Признавам си, дълбоко е в сърцето ми. Но ако не умееш да плуваш, моля те, не ме рискувай...

Давя се в поредната си чаша промишлено количество от мисли. Чак е неизбежен вътрешният ми световъртеж. А бутилката изглежда няма свършване. Уморена съм, но пия. Като за последно. Свикнах да не ми правят впечатление изтръпналите думи на езика. Недомлъвките са любимата ми концентрация в алкохола.Мълчанието е най - големият ми страх и най - големият ми порок. Приятно вцепенение. До третата чашка е забавно, но спреш ли да броиш, махмурлука е неизбежен. Давя се, та чак до непоносимост. Ще ми се да можех да се прочистя, но просто съм такава. Замислен алкохолик. И вече имам чувството, че не мога да избягам от онази особена миризма на отвеяност. Анонимността тук е изключена. Понякога си мисля, че нарочно прекрачих границата на нормалното и може би това е, което хората около теб не харесват - да ги гледаш от другата страна на чертата. Но то ми е в природата - да прекрачвам нечии граници. Продължавам да си мисля (вече с похлъцване) колко изтрезнително би било да ме прекосиш в мислите ми и да в...

И все пак януари се оказа по - студен, когато е без теб. Ако всяка снежинка е замръзнало желание, тогава си пожелавам да те имам и ръцете ти да са достатъчно топли, за да ме разтопят. Дотогава гледай как снега танцува по перваза на прозореца ти и не съжалявай, че избра студения край пред топлата обреченост. Очаквай много бели въздишки и объркани спомени за нечии непознати спирки в един непознат град. Аз ще запазя двата жерава като лично обещание, че всяка зима ще ми напомня на аромата ти. Поне мъничко мечтай за мен. В спомените ми е още топло. Усмивката ти все още ме кара да пътувам в миналото. И снежинки да капят от очите ми. Разтопи поне едно мое желание - в погледа ти да се отразява само щастие. А аз ще продължавам да те пиша, докато не излекувам студа в очите ми.

цигарата догаря.  мислите ми също -  тихо да изчезнеш като дим. и съм обречена да ме изпълваш. порочно е. циклично е. ти си вреден навик. без бандерол. контрабандно ме боли. аз запалих огъня. и аз го угасих. не ми е за първи път да хвърлям недопушена цигара. хареса ти, нали? да съм първата и може би последната, която толкова невидимо остави белег. само дето тоя белег все още пари върху мойте истини. парадоксът е, че аз дори не пуша. но продължаваш да вредиш сериозно на мен и на всичко около мен.

Обвързване. И край. Даже цели два. Връзваш се здраво за някого, без панделки и франтифлюшки, просто здрав възел, който чакаш той да разплете. Ти цялата си възел от емоции, от усмивки, от надежди (повече очаквания). И в старанието си да не изпуснеш някое усукване, ръцете ти треперят от страх. Гледаш да е красиво. Лично. Гледаш да си трудна за развръзване, цял лабиринт за разгадаване, но все пак внимаваш да не се загуби в него. И тайно му показваш пътя. Гледаш да направиш място, малко, но все пак осезаемо (нали?), за да се вмъкне в този възел-пъзел. Допълнителна част, в случай на загуба (или самота?). Ръцете отдавна те болят от връзване към някого. Някъде назад си изпуснала 1-2 нишки, скъсала си друга, трета е била открадната. И то точно нишките на смелост, които те правеха толкова независима. А китките са загрубели от непоправимост. И все пак връзката е с два края. Неговият. И твоят. Не усещаш как изведнъж с едно просто дръпване той те разплита цялата. И остава неговия край да вис...