в лошото време.

Mecuro B. Cotto

В лошото време
дъждовните вериги подрънкват по желязото на моята гръд, държат студа, заключен в обятията ми, решетките на дъха ми не могат да го пуснат. Не, не треперя, това е вторична реакция на тялото ми да се отърве от моя затвор.
В лошото време
небето издъхва от рикоширан куршум след разстрел на Вапцарова песен, той сбърка за вярата, няма такова оправдано страдание, попитай локвата кръв, която падна отгоре, падна и просто се счупи в краката ми, а аз не се разплаках, това е вината ми, вече не мога да плача. Небето къде
беше сгрешило, че просто сивееше в претъпкания ми поглед и вместо сълзи от него се стичаше мъката на умрели поети?
В лошото време
съм просто вятърна блудница. Изневерих на всички закони да бъда щастлива. И като вятър се крия под чужди чадъри, които после обръщам, за да видят какво ми е. Не е смешно, така ли? Обърнете се към съответния управител на живота. Аз не нося лична отговорност за щетите, които тъгата ми носи. Нито пък мога да оправдая патосния крясък на мълчанието ми.
В лошото време
се извалявам по билото. На спомените колко пурпурно залезна бях. С отенъци на джазова нежност и на овощния полет на прелетна птица. С живота на неоткъснато цвете и на първа целувка. С дъха на напъпила вяра и на непорочна усмивка.
В лошото време
не намирам ключа на тези дъждовни вериги. И замръзвам.