без въпросителен знак в края на изречението.

Пиеш джин с тоник и четеш Нощ в Лисабон. Започнеш ли да се напиваш, Ремарковата безнадеждност изведнъж се превръща в желан край за твоята история. Пиеш и си мислиш, че колкото по - несбъднати са погледите помежду ви, толкова по - красив се нарежда сюжетът. Чарът се крие в потайността . В неизвестното. В неслучилото се. Усмихваш се на твоят бестселър. Той се написа сам, ти остана само, за да видиш какъв е финалът и да си тръгнеш с чувство на предопределеност.
Това не е време, в което лежиш пияна, сама и разпиляна на пода в кухнята в три през нощта.
Това е ретроспекция на чувствата, в която търсиш вина в себе си, а поантата ти нашепва, че си просто глупачка, която самоцелно се отдалечава от истината без дори да го осъзнава. Пепелникът до теб се е напълнил с угарки от спомени. Не искаш да се връщаш назад. Просто ти е тъжно. Лисабон е несъществуващ спомен за теб, но това не ти пречи да се губиш из стръмните му улици и да изпращаш река Тежу до устието й, там където сладка и солена вода докосват жадно устни.
Четеш и редовете бързат да се разпаднат след погледа ти и нямаш друг избор, освен да асоциираш миналото си с парченцата разбити думи в края на страницата. Представяш си се отстрани и гледката ти се струва леко трагикомична, леко банална, леко изветряла дори, но това не ти пречи, защото се чувстваш удобно с твоята собствена компания.
Може би така е по - добре. Да се намериш по средата на своята обърканост. Сама, изтръпнала, без въпросителен знак в края на изречението, защото има прекалено много възможни отговори и въпросът само би те объркал повече. Може би така е по - добре. Да си позволиш свободата да не знаеш коя си, да излезеш от своята собствена клетка. Нощта в Лисабон да се превърне в рано утро на пода в кухнята ти.