naked mind.

И той не знае, не, тихо затвори вратата. Не искам да ни чуе, не искам да кълне, бързо, скрий се в тъмнината. Очите ми крещяха му истина за моето небе. Как сънувах аз страха му, как поех го грешно в моите ръце. Сега и мене страх ме е обзел. Силни вопли в мене крият се. Че сърцето ми измамно беше  взел. Че плахи стъпки край мене вият се. И той не знае,  не, за вечното ми търсене. А очите му почти достигат ме и сълзите ми напират в повтарящо се блъскане. Пред вратата той застава платонично. Пред него аз топя се за последно. В краката ми захвърлил нещо лично. (Сърцето му било изчезнало безследно.)

Не ме търси в наситената гордост, гниеща във градските канавки. Не ме намирай в прекомерената волност, лееща сред хилядите мравки. Не скитай там, където шумът е истински безстрашен, драскащ с нокти по нечистата стена. Не искай бели облаци, когато си уплашен, че не намираш вярната следа. Аз съм болно, грозно опетнена бяла птица с пречупени криле.. Невинната ми воля изтръгнато е заменена, мрачният ми поглед те зове. Погледни към разрязващия хоризонт на моето пресичащо съзнание. Там загубена съм в тайния ти фронт, там затворена съм във изгнание. И никой друг не ще те победи в битка за безкрайното ти търсене. Че ти ще искаш трайно да ти навреди моето съкровище, та чак до втръсване.

Бягай , скрий се в белотата на обърналите се стрелки. Някога пред и е спомената тъгата в твоите очи. И звука на минал спомен ти се вижда криво запилян . Къде отиде пътя ти отворен към онзи горчиво-сладък блян ? А времето тече назад , кръговратно впивайки се в теб. И ти въртиш се в този опиат , отричайки врага заклет. Загубил смисъла за реалността ,  вечно грабиш грешните следи. Гръб обърнал си на пролетта, а зимата все рефренно те боли .

Ослушвай се, когато аз мълча.. Тишината крие моя плач. Затвори очи, ако се държа сякаш викам своя вечен здрач. Не губи надежда в мойто страшно утре.. То е страшно и за теб. Спри ме, ако те изтривам аз отвътре - страшно е да съм от лед. Целуни ти грозното ми битие, с което съм изваяна до кокал. Изпий тъгата ми кат питие, направено от минал вопъл. Усмихни се на мъничката светлина,  родена от нашата невинност, избухваща в себична топлина, която слива ни в единност. А Луната, тя за нас ще бъде свята,  и лъчите й вяра ще ми донесат. Както твойте думи, тъй пролети във влюбени мечти ще ме пренесат.

Оглеждаш се наоколо. Какво става с живота ти? Къде се забута? Страшно е .. Остана на заден план. Спънка. Защо? Просто малка почивка. Почивка от всичко. Сам, да, понякога е хубаво. Борба. Въпреки всичко те са най - важното за теб. Безмълвно ти се молиш за тях. За щастието им. Къде си ти сега? Една мижава точица в цялата картинка. Но и тази точица си има цвят. Искаш прегръдка. Яд те е. Защо ли? Те имат това, което ти не притежаваш. Радост. Има я, там някъде, сред другите цветни точици. Заедно всички образуваме едно. Ако аз съм черно, ти трябва да си бяло.

Остави плачещото минало зад вратата. Остави го, нека мръкне там. И горчивите искри в очите прглътни ги, нека грейнат с олекнал плам. Не присламчвай все безкрайна болка в препълненото и без това сърце. То достатъчно търпя да бъде стока - ето пак намръщено лице. Затвори сълзите си във стая празна с четири замръзнали стени, попили мракът от мъка влажна, тлееща във твоите очи. Не вливай спомените там, където смисълът им те поглъща в болезнен плам и с ненаситност те прегръща. Пречисти се от мръсните петна по твоето объркано съзнание. Отвори го за звездите във нощта да огреят притисканото до сега мълчание. Изправи се пред новия очакващ ден и не гледай ти назад сега. Не можеш ли - погледни към мен аз ще бъда твоята звезда. Написах го, заради моите приятели, които напоследък не се чувстват особено добре ..