Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Юни, 2014

дяволска пеперуда.

"Можеш ли да живееш през всичките дни от своя живот?" Джонатан Суифт Понякога преливам чашата. Екзистенциалният въпрос "Наполовина празна или наполовина пълна" си загубва смисъла и издъхва на ръба. Очевидно е, че е празна, след като я пратя към стената да си измерват издръжливостта, а тя съвсем негеройски се превръща в хаос под краката ми. Истеричен смях. Ще ме целунеш ли, за да ми мине? Навсякъде се порязах. Отвори гръдния ми кош и целувай каквито останали парчета намериш там. Може да се наместиш вътре, ако знаеш как да задържаш дъха си завинаги. Тялото ми не е пригодено за средни стойности. Или съм напълно празна, или съм океан, а под морското равнище плуват чудовища, които ме разяждат, когато говоря за тях. Хоризонтът ми е на нивото на очите ми. При буря лицето ми е с вкус на морска сол. Понякога преливам чашата и я изпивам до дъно. След това си облизвам пръстите и искам още. Не става въпрос за отчаяние, скъпи, то е само с първата глътка, с последната п

тя просто обича.

Кристина се пише с натъртено "р" и малко тъга след ченгелите.  Кристина е с вкус на поезия и мечти по морето. Кристина не се произнася, тя само се стене. А може и шепот. Кристина е сестра на вятъра и гони невъзможни мечти. Кристина обича мълчанието. Тя просто обича. Кристина се крие в усмивките та чак до изчезване. Кристина е тъжна, когато е весела, и пие кафе без цигари. Кристина е спомен за любовно безстрашие в минало време. Кристина е малко листенце, което трепери при полъх на чувства. Кристина е ужас, и гняв, и вина между сезоните. Кристина е всичко, обградена от нищото. Кристина умира от самотата след нейното име.

смс в седем сутринта.

тази целувка, която ми подари насън и от която исках още, и още, ми губи равновесието. тялото ми слуша само мислите, които се клатушкат около твоята липса. ти дори не подозираш, че дори с един полупразен смс в рамките на цяла вечност време нарушаваш дзен-а на безразличието ми. и после пак изчезваш. и после пак изчезвам. докато нашето платонично съществуване не се сблъска със спонтанните писма, които крещят от телефонния екран, че още се жадуваме. и зад всичките усмивки след всеки край на мисълта ти знам, че се крие тихото "обичам те". въпросът е, че ме боли от премълчаване и от непростимите ми грешки. а зад всяка моя точка се крие всъщност многоточие, което ми се искаше да бях оставила след нашия финал. надявам се да следва продължение.. .