няма нищо под рая.

photo by: David Hanjani

Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда.
Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб.
Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване.
Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си.
Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да избягаш от неизбежните километри на спомените, и как светлините на фаровете прожектираха минало без бъдеще пред погледите ви, как от небето се чуваше трясък от счупени прозорци, как тази магистрала беше вашия дом, който малко по малко се рушеше.

Ще си спомниш как тя отвори прозореца докрай и как дъждът влезе някак плахо, и се просмука в кожата й като в пресъхнала почва. После за миг ще проблеснат в насрещното движение първата ви среща, ароматът на люляк, вплетен в косите й, който ти подсказваше, че може би ще си щастлив с нея до края на дните си, кафеният цвят на ирисите в очите, които те измамиха да се влюбиш, целувките в последния момент, и в подранилия момент, и в закъснелия момент, виното, което пиеше от устните й през онова лято на Кара дере, когато голи и първични се учехте да бъдете Адам и Ева преди първородния грях, а след това на пясъка под лунните лъчи на утопията откъсвахте заедно плода от Дървото на живота, а вълните ви приветстваха да се удавите в море от забрава.
Ще се сетиш и ще се засмееш, хванал волана безпомощно, защото в момента цвета на очите й нямаше значение. Нямаше значение, че тя не успя да роди детето ти, че името му още стоеше наредено с магнитни буквички на хладилника, че я видя как кървеше пред входната врата, паднала на колене от болки, все още стискайки ключовете в ръка Нямаше значение,  че не успя да я спасиш. Нямаше значение че преди броени минути се смеехте на тъпия виц, който ти бяха разказали на работа, защото месец по - късно тя се опита да се самоубие в банята, нямаше значение, че я виждаше да кърви за втори път. Нямаше значение, че не успя да спасиш себе си.
Ще се сетиш и ще заудряш по волана, а тя ще подскочи шокирана на седалката, не очаквайки, че още имаш сили да се съжалява. Ще започнеш да бипкаш на съдбата да се махне от пътя ти, ще я псуваш, ще я прегазиш, ще я подминеш, ще я оставиш да умира, както тя остави вас. Ще крещиш и ще хвърляш ножове в бездната на безсмислието с още по - безсмислени думи.
А после, притихнал след агресията, ще си спомниш как в далечните светлини на града ти видя отражението на двете малки блещукащи очички, които така и не можаха да прогледнат наяве. Ще се свиеш в периметрите на разграфените улици, ще спираш сервилно на светофарите, не защото трябва, а защото вече нямаш сили да минеш на червено, ще паркираш пред новото й жилище, тя ще те погледне, сякаш е виновна на целия свят, не простила на себе си, и ще си тръгне, без да каже нищо.
Ти ще прибереш умореното си битие и легнал, ще опиташ да си спомниш за топлината на тялото й, за аромата на дълбокия й сън, за кубчетата въздух, които нареждахте заедно, споделяйки нощта под завивките, за гласовете на пеперудите, които се удряха в прозореца на вашата спалня и се опитваха да прошепнат мечтите ви на вятъра.
Но ще се сетиш единствено за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря.
Ще вали.
И после всичко ще утихне.
Защото няма нищо под рая.