Всичко свое нося със себе си.

Всичко свое нося със себе си.
Вечното припомняне на две ръце, които като бленда уловиха пролетта ми във венчелистчетата на предсмъртно междуметие, напъпило от гробните ми устни, преди с финален стон да се предам на ужаса от утрешната сянка.
И ето - утрето се извиси над мен, и не любовник, а катарзис заплених в лоното на шепота, от дъха ми той отряза свойта форма, а аз, глупачката, останала без дъх, останала без нищо, което да очиствам, си тръгнах, по - безòбразна от думите. Къде са думите, с които ти описа мойте граници? Какво да нося, щом вече нямам себе си, щом вече пролетта не ще се ражда от
парадоксите на мойте корени.
А тази пролет, този бич на лудостта ми, се отпечата по ръцете ти - едно докосване като свидетел, че и аз бях истинска в дъното на своята семантика. И като последен залез ти побърза да протегнеш своите обятия и да спасиш това, което, мисля, никога не ще се върне. Низостта на примирението не идва бързо, но все някога те стига.
И ето - осъществих се като средство на смъртта, патосът се случи, но някак си зад сцената, шумът не бе от мойто глухо падане, а от случайното пропадне на сюжета ми изобщо. Завесите се спуснаха - чудесна роля за чудесен край.
А вечното припомняне - на мойте собствени ръце -ще бъде моят хюбрис. Те, които уловиха пролетта ми, ще носят вината, че останах жива в спомен. Иначе съм мъртва, безформена от сянката на утрето, очистена от смислите на всичките ми думи, обезсмислена.
Всичко мое ще носят със себе си.
Нищо ще носят със себе си.

(Себе си ще нося със себе си.)