Пропускане към основното съдържание

"Кажи ми нещо..."

"Кажи ми нещо..." - гледам тия малки омерзени думи как съхнат на простора отсреща цял час. Жената, която храни котките в квартала, излиза и прибира прането. Една щипка пада от седмия етаж. Не мога повече. Излизам и се мушвам в една тиха улица. Безсмислено. Мислите ми провеждат доста сериозен разговор. Омръзна ми да се карат. Усеща се едно очакване, което се е преплело в корема ми и не може да излезе. Знам само, че разплитането ще ми залюти на очите. Физиологичните процеси тук не намират логично място. Казвам им да вървят по дяволите. Те пък се уплашиха и сега ми треперят ръцете. Краката ми имат нужда да побегнат,
забързвам крачка. Забелязвам едно момченце да ме гледа. Държи захарен памук. Нещо е полепнало по него. Приближавам се. "Кажи ми нещо..." Не мога да повярвам. Отлепвам думите една по една заедно с точките, а момченцето се затичва крещейки към майка си, захвърлило захарния памук в краката ми. В джоба ми се мачкат една контрабандна цигара и тоя малки омерзени думи. Сядам на бордюра между две коли и паля. Издишвам многоточие. Забравила съм си телефоните. Ами ако звъннеш? Толкова съм свикнала с това "ако", че кръвта ми започва да разнася адреналин и кортизол, та чак не мога да си преглътна слюнката. Не мога повече. Прибирам се и на вратата ме очакват нула пропуснати повиквания. Искам да си легна. Завивам се и се обръщам надясно, както винаги. Люти ми на очите. Не заспивам.
Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...
Публикуване на коментар
Прочетете още

женското ми начало.

Tracey Emin Самотата, която пуска горещи езици в лоното на слабините ми, на женското ми начало - то пламва в изблик на паника, а учестеният ми дъх, устремен от ядрото на стихията, отприщва чувството на неизбежност, което избухва в пожар - и аз не мога, не мога, не съм способна да избягам от тази възбуда, гласът ми се надига,( ах... ), пламъците ме притискат, спускат ръцете си по извивките ми, да, тези женски плодове, толкова сочни, узрели, толкова млади, тези гърди,настръхнали, които се надигат учестено от стоновете, ( не, не спирай ), тези стонове, които ме изгарят отвътре, ( не, не спирай, ах ), този дим, който ме задушава, този огън, който остави в мен, ( не спирай ), тези бедра, които Ерос разтвори с устните си, ( по - бързо ),  които треперят сладострастно в очакване, да, това очакване, което ме приклещи в стаята, ( по - бързо ), тази стая в главата ми, в чиито стени се опирах от нямане, ( да, да, да ) това нямане, което остана след плътта ми на кладата, тази клада, която...
Публикуване на коментар
Прочетете още