"Кажи ми нещо..."

"Кажи ми нещо..." - гледам тия малки омерзени думи как съхнат на простора отсреща цял час. Жената, която храни котките в квартала, излиза и прибира прането. Една щипка пада от седмия етаж. Не мога повече. Излизам и се мушвам в една тиха улица. Безсмислено. Мислите ми провеждат доста сериозен разговор. Омръзна ми да се карат. Усеща се едно очакване, което се е преплело в корема ми и не може да излезе. Знам само, че разплитането ще ми залюти на очите. Физиологичните процеси тук не намират логично място. Казвам им да вървят по дяволите. Те пък се уплашиха и сега ми треперят ръцете. Краката ми имат нужда да побегнат,
забързвам крачка. Забелязвам едно момченце да ме гледа. Държи захарен памук. Нещо е полепнало по него. Приближавам се. "Кажи ми нещо..." Не мога да повярвам. Отлепвам думите една по една заедно с точките, а момченцето се затичва крещейки към майка си, захвърлило захарния памук в краката ми. В джоба ми се мачкат една контрабандна цигара и тоя малки омерзени думи. Сядам на бордюра между две коли и паля. Издишвам многоточие. Забравила съм си телефоните. Ами ако звъннеш? Толкова съм свикнала с това "ако", че кръвта ми започва да разнася адреналин и кортизол, та чак не мога да си преглътна слюнката. Не мога повече. Прибирам се и на вратата ме очакват нула пропуснати повиквания. Искам да си легна. Завивам се и се обръщам надясно, както винаги. Люти ми на очите. Не заспивам.