Пропускане към основното съдържание

хаос в гамата на неизвестното.

Палим цигари, вместо свещи за Бога, дето го нямаме. Филтърът се намокря... Угасва. Присъда за неверниците - гледаме звездите и лежим безпомощни на тротоара, осъзнаващи колко малки сме всъщност. На непосветените блазе им! Ще им запалим тамян в главите да си останат в неведение какво ги чака след смъртта.
Криле ли - не мерси. Рога? Всички си имат.
Колко черна е нощта! Хаос в гамата на неизвестното, а в самия край чакат всички отговори на въпроса "Какъв е смисъла?" И блещукат пред очите ни. "Винаги" не е относително понятие, а
извинително. Дума, използвана само от страхливци. Думата "истина" не може да образува смислова цялост с думата "винаги" в едно изречение. Защото истината е константа, траеща само едно мигване. Ако не си отвориш очите, няма къде да ти избяга. Ще можеш да я удължиш една мечта време. Но ще загубиш удоволствието от това да гледаш звездите.
Палим още цигари, греховете са много. Както и загубеното време.
Времето е единственият безплатен лукс, който ни се полага. Единственото богатство, единственият приятел. Дава ни минало, за да си спомняме, дава ни настояще, за да бъдем, дава ни бъдеще, за да мечтаем. А всички толкова бързат... "Животът е кратък" - каква "свещена глупост"! Кратък е само за онези, които не са го живели. Всеки гони дати, тича през календара, за да стигне края на седмицата и да започне да живее. И човекът си мисли, че притежава времето, защото му е дал имена като готини, месеци, дни, часове, минути, секунди... Играе си на Господ, защото изначално се е родил егоист, и краде от времето на хората, пропилява своето в някое казино на суетата. А всъщност не осъзнава, че именно времето притежава него. И че страхливците, които са се разбързали, са измислили тази маска "винаги", за да могат да се крият, да надхитрят сила, която е извън техните възможности.
Мълчим си и лежим на тротоара. Някои броят звезди, други - изгубеното време. Свършиха ни цигарите, но няма значение, защото скоро ще се съмне и истината ще се скрие в ежедневието. Бързо! Тичай, че ще ти избяга.

Коментари

Популярни публикации от този блог

като морска пяна.

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.

на друг живот разстояние.

Ще бъда силна, докато не намеря някого, на когото да опра слабостта си. И самотата ми в негова прегръдка не се превърне. Ще живея през полярна пролет, докато есента не ми окапе. И усмивката му не ми задуха с летен бриз. Ще държа изстинали сълзи в ръцете си, докато той не ги стопли. И не очертае пътя на живота върху дланта ми. Ще прахосвам въздишките си, докато не дойде, за да спре дъха ми. И не ми го подари с устните си. Ще се усмихвам на нощните пеперуди, за да ми намират светлината, докато той не освети млечния път на мечтите ми. И не го прекоси в реалността ми. Ще чакам, докато не ми изтръпнат преструвките. И не дойдеш, за да ми намериш прошка.. че живея на друг живот разстояние .

безмълвие ..

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...