Пропускане към основното съдържание

хаос в гамата на неизвестното.

Палим цигари, вместо свещи за Бога, дето го нямаме. Филтърът се намокря... Угасва. Присъда за неверниците - гледаме звездите и лежим безпомощни на тротоара, осъзнаващи колко малки сме всъщност. На непосветените блазе им! Ще им запалим тамян в главите да си останат в неведение какво ги чака след смъртта.
Криле ли - не мерси. Рога? Всички си имат.
Колко черна е нощта! Хаос в гамата на неизвестното, а в самия край чакат всички отговори на въпроса "Какъв е смисъла?" И блещукат пред очите ни. "Винаги" не е относително понятие, а
извинително. Дума, използвана само от страхливци. Думата "истина" не може да образува смислова цялост с думата "винаги" в едно изречение. Защото истината е константа, траеща само едно мигване. Ако не си отвориш очите, няма къде да ти избяга. Ще можеш да я удължиш една мечта време. Но ще загубиш удоволствието от това да гледаш звездите.
Палим още цигари, греховете са много. Както и загубеното време.
Времето е единственият безплатен лукс, който ни се полага. Единственото богатство, единственият приятел. Дава ни минало, за да си спомняме, дава ни настояще, за да бъдем, дава ни бъдеще, за да мечтаем. А всички толкова бързат... "Животът е кратък" - каква "свещена глупост"! Кратък е само за онези, които не са го живели. Всеки гони дати, тича през календара, за да стигне края на седмицата и да започне да живее. И човекът си мисли, че притежава времето, защото му е дал имена като готини, месеци, дни, часове, минути, секунди... Играе си на Господ, защото изначално се е родил егоист, и краде от времето на хората, пропилява своето в някое казино на суетата. А всъщност не осъзнава, че именно времето притежава него. И че страхливците, които са се разбързали, са измислили тази маска "винаги", за да могат да се крият, да надхитрят сила, която е извън техните възможности.
Мълчим си и лежим на тротоара. Някои броят звезди, други - изгубеното време. Свършиха ни цигарите, но няма значение, защото скоро ще се съмне и истината ще се скрие в ежедневието. Бързо! Тичай, че ще ти избяга.

Коментари

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...

обичам да те целувам.

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...