Пропускане към основното съдържание

цветовете на океана.

4 am - frank moth
Цветовете на океана се разбиваха в нея.
Свита на кълбо, там, където чайките забравиха да се усмихнат, където изтърсиха от крилата си тежкия спектър на залеза в бурята на зениците й, който падна като атомна бомба в Тихия океан и предизвика цунами от чувства.
Там, където те отлетяха без предизвестие и отнесоха със себе си звуците на прииждащите вълни, оставяйки очите й да се справят с липсата на всичко. И тя се взираше все по - мъчно в хоризонтите на своето утре, оглушала от грешните отговори, притиснала колене още по -
силно към гърдите си, доливайки сълзи в чашата на морското дъно. А устните й трепереха в отчаяние, вместо в наздравица.
Бащиният бриз изсвистяваше над тези нейни крехки, нежни очертания, сякаш беше размита следа по мокрия пясък, и тя, по - малка от мидичка, разтрисаше раменете си, толкова женствено раними и толкова по мъжки неподслонени. Мидичка, която никога не беше прибрана в джоба на обещанията, никому ненужна. И оставяше счупените парченца на своето нямане да бъдат отнесени от морската пяна.
Небето се разтваряше в своите нюанси - бавно и дълбоко като гръден кош на тъжно момиче, - вдишваше прашинки от Либия и издишваше дъжд от Англия. Кръговратът на въздушните маси, кръговратът на майчините й липси премрежваше погледа й, зачервяваше клепачите й, подпухваше лицето й, изваляваше страховете й, прибираше надеждите й в мъничката шепа на студените й ръце.
И тя не знаеше дали да ги самоубие в острото на скалите, дали да ги запрати със силата на смисъла, че в смъртта се крие тиха непорочна красота от последното дихание, че в дълбокото на ирисите й има място само за последния окончателен скок. Не знаеше дали просто не се утаяваше седиментно върху тези скали, неспособна изобщо да скочи, вкаменена и замръзнала в безвремието като фосил, обречена само и единствено да вижда обширната въпросителна, която стелеше безкрайността си в тъмната пропаст.
Защото сетивата й вече бяха оголени до ранимост - нервни окончания и пулс, които трепереха върху тънката й шия, и губеше представа за време и пространство, които така метаморфно се сливаха с цветовете на океана.
---
А той бушуваше в коритото на очите й, докато тя беше свила умореното си тяло на плочките в банята и чакаше отлива на деня да изтече през сифона.

- на Елена.

Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...
Публикуване на коментар
Прочетете още

женското ми начало.

Tracey Emin Самотата, която пуска горещи езици в лоното на слабините ми, на женското ми начало - то пламва в изблик на паника, а учестеният ми дъх, устремен от ядрото на стихията, отприщва чувството на неизбежност, което избухва в пожар - и аз не мога, не мога, не съм способна да избягам от тази възбуда, гласът ми се надига,( ах... ), пламъците ме притискат, спускат ръцете си по извивките ми, да, тези женски плодове, толкова сочни, узрели, толкова млади, тези гърди,настръхнали, които се надигат учестено от стоновете, ( не, не спирай ), тези стонове, които ме изгарят отвътре, ( не, не спирай, ах ), този дим, който ме задушава, този огън, който остави в мен, ( не спирай ), тези бедра, които Ерос разтвори с устните си, ( по - бързо ),  които треперят сладострастно в очакване, да, това очакване, което ме приклещи в стаята, ( по - бързо ), тази стая в главата ми, в чиито стени се опирах от нямане, ( да, да, да ) това нямане, което остана след плътта ми на кладата, тази клада, която...
Публикуване на коментар
Прочетете още