Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

и все пак всичките са за теб.

Мълчанието ти изстива в ръцете ми. Толкова са изтръпнали, че усещам как го изпускам и то се пречупва от собствената си тежест. Сега остана само моето мълчание - затръшната врата, зад която усещам намръщените ти вежди и очаквам гневно да затропаш по нея. Вместо това сърдитата въздишка, която трепери в гърлото ти, ме кара да скърцам със зъби и да се ядосвам, че те познавам толкова добре и че думите ми в момента са излишни. И все пак ще те чакам от моята страна на леглото.
Изстивам толкова бързо, че после ми трябва цяла вселена, за да стигна до теб. Толкова е тихо, че усещам колко си уморена от нараняване. Бясна съм. Дали не сбърках, че съм спасение? Няма значение. Започвам да плувам в мисли за това дали разстоянието всъщност се измерва в километри, или в премълчани думи? Ако сме си казали всичко, това значи ли, че съм парещо-устните близко до теб? Намирам си причини да се намествам в твоята реалност. По - конкретно на върха на езика ти.
Твоето "днес" идва със закъснение и става моето "утре". И няма нищо общо с промяната на времето. Просто идеята да съществуваш в моето бъдеще, ми (до)пада прекалено много. Дните от календара падат прекалено бавно. Имам нужда да се погрижиш за тези, които все още се държат.
Топлината ти още пари в спомените ми. Толкова са изтръпнали, че усещам как се превръщат в хаос и се разливат в ума ми. Думите ми са повече от объркани, и все пак всичките са за теб.

Коментари

Популярни публикации