В примирението има едно приятно освобождаване... Като да се пуснеш по течението. Спираш да се напрягаш, мускулите ти се отпускат, мислите ти те оставят да спиш... За момент е толкова тихо, все едно ушите ти са под водата, и вече можеш да дишаш, няма повече караници, няма повече бучки в гърлото, няма повече сълзи... Реалността е навлязла в кръвта ти и започваш да се възстановяваш от заблудата, че си е заслужавало да се бориш. Въпросът е, че след примирението всичките чувства са удавени.
Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.
Коментари
Публикуване на коментар
Oh, but think twice, that`s my only advice. :)