Пропускане към основното съдържание

Femme fatale.

Magdalena Dymańska
Разни думи се разлюляват, хващайки се за гласа ти. Опитват се да изглеждат красиво върху устните ти. Позьори. Рецитираш ми поема. Бял стих. Кърви. Езикът ти го прорязва като камшик. Усмихваш се. Пауза. Мислите ти са алкохолици, за които няма спасение. Femme fatale. После ми говориш за абсурд и символизъм. И оправяш чорапогащника си. Ха. Бедрата ти винаги са били голямата трагедия на моя живот. Градът е затвор, който те е превърнал в кучка. Питаш ме какво ще е времето утре, докато сваляш обеците си. Очакваш да се хвана. Жени като теб не се интересуват от времето утре. Те самите са времето. Заставаш до прозореца. Светът е толкова грозен фон на живота, който съществува около теб. Пускам пердетата. Така е по - добре. Мълчим на всякакви теми. Сядам на леглото. Сипваш още малко уиски в чая си. Идваш до мен и заставаш с гръб. Разкопчавам бавно роклята ти. Тя се свлича в краката ти. Ароматът ти ме хваща за гърлото. Изискан убиец. Прекарвам пръсти по извивката на гръбнака ти. Очите ти започват да правят любов с тъмнината зад клепачите ти. След миг се отдръпваш и ръката ми е изтръпнала от нервно очакване. Отиваш пред огледалото и оставаш напълно гола. Изтриваш грима си. И махаш перуката. Остават само сенките под очите. Рецитираш на отражението си. Бяла кожа. Кървиш. Отвътре. Загасяш светлините. На тъмно няма значение как се обича. А кого.
Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...
Публикуване на коментар
Прочетете още

женското ми начало.

Tracey Emin Самотата, която пуска горещи езици в лоното на слабините ми, на женското ми начало - то пламва в изблик на паника, а учестеният ми дъх, устремен от ядрото на стихията, отприщва чувството на неизбежност, което избухва в пожар - и аз не мога, не мога, не съм способна да избягам от тази възбуда, гласът ми се надига,( ах... ), пламъците ме притискат, спускат ръцете си по извивките ми, да, тези женски плодове, толкова сочни, узрели, толкова млади, тези гърди,настръхнали, които се надигат учестено от стоновете, ( не, не спирай ), тези стонове, които ме изгарят отвътре, ( не, не спирай, ах ), този дим, който ме задушава, този огън, който остави в мен, ( не спирай ), тези бедра, които Ерос разтвори с устните си, ( по - бързо ),  които треперят сладострастно в очакване, да, това очакване, което ме приклещи в стаята, ( по - бързо ), тази стая в главата ми, в чиито стени се опирах от нямане, ( да, да, да ) това нямане, което остана след плътта ми на кладата, тази клада, която...
Публикуване на коментар
Прочетете още