Пропускане към основното съдържание

Femme fatale.

Magdalena Dymańska
Разни думи се разлюляват, хващайки се за гласа ти. Опитват се да изглеждат красиво върху устните ти. Позьори. Рецитираш ми поема. Бял стих. Кърви. Езикът ти го прорязва като камшик. Усмихваш се. Пауза. Мислите ти са алкохолици, за които няма спасение. Femme fatale. После ми говориш за абсурд и символизъм. И оправяш чорапогащника си. Ха. Бедрата ти винаги са били голямата трагедия на моя живот. Градът е затвор, който те е превърнал в кучка. Питаш ме какво ще е времето утре, докато сваляш обеците си. Очакваш да се хвана. Жени като теб не се интересуват от времето утре. Те самите са времето. Заставаш до прозореца. Светът е толкова грозен фон на живота, който съществува около теб. Пускам пердетата. Така е по - добре. Мълчим на всякакви теми. Сядам на леглото. Сипваш още малко уиски в чая си. Идваш до мен и заставаш с гръб. Разкопчавам бавно роклята ти. Тя се свлича в краката ти. Ароматът ти ме хваща за гърлото. Изискан убиец. Прекарвам пръсти по извивката на гръбнака ти. Очите ти започват да правят любов с тъмнината зад клепачите ти. След миг се отдръпваш и ръката ми е изтръпнала от нервно очакване. Отиваш пред огледалото и оставаш напълно гола. Изтриваш грима си. И махаш перуката. Остават само сенките под очите. Рецитираш на отражението си. Бяла кожа. Кървиш. Отвътре. Загасяш светлините. На тъмно няма значение как се обича. А кого.
Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

безмълвие ..

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...
6 коментара
Прочетете още

като морска пяна.

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.
11 коментара
Прочетете още