шизофрения.

Egon Schiele - the Embrace , 1917

Косите ми бяха чернови, по които той обичаше да прекарва пръсти и да разлива червено вино. Беше жесток със себе си, толкова жесток... Колко ненавиждаше празните си думи и късаше тези недовършени чудовища, убиваше ги тъй лесно, както ги беше и създал. В него нямаше място за любов. Ненавиждаше рожбите си толкова силно, колкото ненавиждаше и себе си. В тихата умора на майските дъждовни нощи приютяваше мислите си в кафения огън на очите ми. Шептеше ми "Запали ме" и аз, застинала в поза на желание, го очаквах да ме превърне в пепел. И той хващеше молива, очертавайки контурите ми по стените, докато не се превърна в копие на сянката. "Така си по - красива" твърдеше той... "Единствената ми завършена творба". А аз му се изсмивах, докато болката ми не се разлееше по неговите вени. Чувството на обреченост лежеше на леглото до мен и ме притискаше в обятията си, докато той изстискваше сълзите ми и ги събираше в чаши за вино. "Пий, скъпа, отпусни се"  повтаряше ми цяла вечер, а на заден фон музиката предизвикваше у мен самоубийствени мисли. Обувах мрежести чорапи и високи токове. Черното беше втората ми кожа. Така ме обичаше той. Черна рокля с дантела от острите му думи. От нея ме болеше толкова много, че голотата ми кървеше. "Хайде потанцувай ми, аз ще те погледам." нареждаше ми той, а от мен се стичаха капки самота. "Сега не дишай, мръсно чудовище" - пошлите му ръце ме задушаваха и аз с полуусмивка проклинах божиите ръце, които бяха създали него. Изгубила съзнание, се прераждах в най - добрата му творба. Белият лист имаше вкус на кожата ми, а думите ... излизаха от моята уста.