Плаче всеки рай щом струните са близо до оргазъм. Сенки от любов треперят срещу светлините. Сенките сме ние. Пияни от вълнение. Експресът на нирваната е близо. Една сълза е нужна само и времето като че ли умира. Тъгата е еквивалент на музиката между нас. Залата ехти от спомени. Седалките приютяват молитви, а на сцената се раждат богове. Мелодията се превръща в материя. Телата се разтварят до непреходността на духа. Анонимността е по - интимна и поглеждайки се в очите, усещам ритъма на сладко - горчивата наслада. Вечерта е началото на вечността. И може би краят на гонката с миналото?
Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.
Коментари
Публикуване на коментар
Oh, but think twice, that`s my only advice. :)