Тогава ми е най - страшно. Сенките ти падат върху мен, времето се изнизва между късната есен и нетърпеливия студ на зимата, а ти си забила корени в тази прокълната земя на настоящето. От очите ти капят натежалите плодове на страха, толкова си крехка.
Боже, колко ми е страшно. Тази обреченост на живота, която навява от нежните ти рамене. През деня се перчиш със своята самонадеяна котешка походка, вириш опашка на всеки ъгъл, чакайки някой да те хване, който и да е. По здрач се изнизваш тихо от ежедневието, затваряш леко вратата и започваш бавно да се побираш в своите представи за света. Толкова криви, сякаш малко дете за първи път хваща молива и белия лист му се струва по - страшен от чудовището под леглото. И ти си все още малко дете и тръскаш глава при всяко разочарование, а очите са толкова големи и се пълнят толкова бързо.
Вечер ми е най - страшно. Тъмнината е поле, по което виреят мислите ти. И ти обичаш да танцуваш с тях, а малките ти крачета стъпват в дневни обещания. Смееш се ехидно, плюеш върху тях и се предаваш с въздишка. Усмивката ти е парад на чувства и не знам дали, когато трепва, вътрешно не се разпада някой малък свят в теб. И нощем, в мрака, разликата е неуловима.
Понякога сълзите ти мълчат.
Понякога се страхувам да не проговорят.
(на Флори)
Откривам себе си, толкова хубаво е описано всичко! :)
ОтговорИзтриванеМълчаливо откривам себе си в редовете ти и мислено ти стискам ръката. Не спирай да пишеш, пък било и то със сълзи, понеже е красиво.
ОтговорИзтриванеНе бих спряла да пиша за нищо на света. Благодаря ти за красивото себеоткриване (:
Изтриване