Пропускане към основното съдържание

(не)спасителни думи

Понякога ми се иска да потъна на дълбоко с(в) теб, но ти винаги ми хвърляш някоя (не)спасителна дума и изплувам на повърхността, където се задушавам от въздуха, който ме караш да поемам. Давя се от тези насила дадени (взети) усмивки и дробовете ме болят да издишвам самота в лицето ти, а ти да крадеш дъха ми с условни целувки. Не ги искам. Не те искам. Не я искам. Самотата имам предвид.
Казваш ми да се отпусна по течението и си щял да ме последваш. А всъщност течението си ти и ако само топна пръст, ще ме отнесеш с всичките ти последици. За които не мисля, че съм готова. И ето ме - седя гола на брега ти и просто не искам да усетя този твой пословичен студ по кожата ми. Още се опитвам да забравя тръпките от последните ръце, които се опитаха да удавят миналото ми в кофа, пълна с лед и въздишки. А да забравиш ръце, които умело са те лъгали с прегръдки и с мъжка сигурност, е като да забравиш, че животът не е наужким. Не мога и не искам. Все пак те ме научиха да плувам.
А понякога ми се иска да си дълбок до коленете ми. И да знам, че няма опасност да потъна завинаги в теб.

Етикети

Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

обичам да те целувам.

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...
Публикуване на коментар
Прочетете още

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...
Публикуване на коментар
Прочетете още