Толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. А онази малка бенка, която сякаш се търкулваше от левия край на устните й, като луна през юни, и която я правеше толкова сияещо прекрасна, ме побъркваше до реторичност. Кажех ли й "Сбогом", тя поглеждаше към небето и ми изпращаше пощенски гълъби с празни писма. Празни на думи, пълни с непресечени пътища. Тя самата беше небе - невъзможна за достигане. А моите облаци, твърдеше тя, само пречеха на слънцето й да ме озари. Но обичаше дъжда дори малко повече от себе си. "Обичам, когато ме валиш" - беше любимото й прошепване за лека нощ. И после целуваше всичките ми съмнения. Вълчи бяха инстинктите й за оцеляване. "Остави ме сама" - нацупваше се тя и изплезваше по детски език, докато упоритостта й не я умореше, и в крайна сметка се предаваше на моите молби да не ме замества със самотата си. Мразех онова топло чувство, когато ми позволяваше да я усещам толкова крехка и толкова разпръсната в своята обърканост. Толкова я мразех тази нейната усмивка. С нея беше способна да потопи всичките ми бойни кораби и аз съвсем доброволно се оставях да потъна. А косите й .. тези пристанища на моите сълзи. Как ги оставяше да си направят път до ключиците й и после ги събираше на едно специално място отляво. Намразих тениските ми, които обичаше да носи вкъщи, и обула чорапи до коленете, се влюбвах във всеки гол сантиметър от бедрата й. Онази бяла кожа и онези малки ръце. Цялата тази хармония в нейния хаотичен свят. Господи, толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. Как ме накараха да обичам дори това, което не беше за обичане.
Коментари
Публикуване на коментар
Oh, but think twice, that`s my only advice. :)