бръчки между душите ви.

Излекувах студа в очите ми, но сега се чудя дали пък не е хронично заболяване? Това моето изстинало сърце, тази моя жестокост, ти знаеш коя. Готов ли си? Думите са още горещи и ми парят на очите. Парадоксите продължават да ме валят. Ту ми е студено, ту ми е горещо, а аз съм центърът на компаса, стрелката не може да си избере посока и главата ми се завъртя. Гравитацията в последно време ми е враг. Мразя чадъри. Не мога да плача, чуваш ли, ЧУВАШ ЛИ? Не мога ... Стига, не ме гледай така, сякаш съм часовник и едва ли не ще отброя с точност до секундата кога точно ще ми мине и кога точно ще съм цяла. Няма да ударя дванайсет и няма да се превърна в принцеса. Ще си отрежа косата, за да ти покажа колко не ми пука. И как всичко е илюзия. Включително това да се влюбиш в аромата на косите ми. Не. Вървете всички на майната си с вашите илюзии. Искам да потъна в смеха на моите приятелки. И в мълчанието им. Искам да потъна в нещо. Да се удавя. И да знам, че няма да има кой да ме спаси.

"Хайде поне веднъж направи нещо за мене де" 

"Какво ти е?- Нищо." 

"Не ми се излиза" 

"Не ми се говори за това"

"Няма смисъл."

"Мразя се"

"(тишина)"

Бръчки между душите ви.
Харесва ли ви да ви цитирам?
Ето. Пиша за вас. И се усмихвам ехидно.
И сега какво? На мене още ми е студено, а отдавна мина януари.