размисли на дъното на чашата.

Давя се в поредната си чаша промишлено количество от мисли. Чак е неизбежен вътрешният ми световъртеж. А бутилката изглежда няма свършване. Уморена съм, но пия. Като за последно. Свикнах да не ми правят впечатление изтръпналите думи на езика. Недомлъвките са любимата ми концентрация в алкохола.Мълчанието е най - големият ми страх и най - големият ми порок. Приятно вцепенение. До третата чашка е забавно, но спреш ли да броиш, махмурлука е неизбежен.
Давя се, та чак до непоносимост. Ще ми се да можех да се прочистя, но просто съм такава. Замислен алкохолик. И вече имам чувството, че не мога да избягам от онази особена миризма на отвеяност. Анонимността тук е изключена. Понякога си мисля, че нарочно прекрачих границата на нормалното и може би това е, което хората около теб не харесват - да ги гледаш от другата страна на чертата. Но то ми е в природата - да прекрачвам нечии граници.
Продължавам да си мисля (вече с похлъцване) колко изтрезнително би било да ме прекосиш в мислите ми и да вземеш чашата от ръката ми (бутилката я запази) и за кратко да ми бъдеш рехабилитиращо спасение. Пък междувременно да се опияниш от замислените ми погледи и от прехапаните ми устни. Да видиш на етикета, че всичките ми недомлъвки са с концентрация 100% истина. И да ми подпреш надеждите и мечтите. Че те са единственото, заради което пия.