меланхолия в събота сутрин.

Седем и половина. Събота сутрин. Времето вали, натежало над панелките на заспалия ти град. Сякаш само ти си будна и някак си усещаш, че точно това е животът. Пиеш промишлено количество кафе, не защото ти се спи, а защото много ти харесва да пиеш кафе. Слушаш песни за сбогуване и сърцето ти вече е подготвено за ежедневната доза меланхолия. И някак си ти се иска да я споделиш. Иска ти се да звъннеш на всичките си приятели и да ги събудиш. Да им кажеш, че ги обичаш, защото за любовта не трябва да се чака подходящо време, тя трябва да е на момента, независимо дали човекът срещу теб би я понесъл. Любовта трябва да е поредица от накъсани мигове, разделени от големи късове самота, а не сиво чувство в ежедневието. Това е най - сигурният начин да убиеш нечия любов - да я превърнеш в ежедневие, в навик. Всъщност ти се иска да звъннеш на един точно определен човек. И да усети живота така, както го усещаш и ти. Да разбере защо си станала толкова рано сутринта и защо в кафето си винаги слагаш лъжичка меланхолия. Защо да се усмихваш е най - голямото ти приключение и защо заспиваш с плюшена играчка. Защо мразиш да си с пусната коса преди обед и защо обичаш домашната си риза. Докато седиш пред екрана на мислите си, а зад прозореца времето се настанява удобно пред ежедневието, си представяш как може би този човек те сънува като поредица от накъсани мигове, които ще се превърнат в самота, когато отвори очи. И за момент усещаш как се превръщаш в любов, а чувството е толкова силно, че направо ти се плаче да е истина.
Осем и десет. Събота сутрин. Времето вали, а ти си будна, защото чакаш някой да отвори очите си за теб. В самотата си да му липсваш. И допиваш последната си глътка меланхолия.