Пропускане към основното съдържание

Надежда-Север.

Реди се на опашка, скъпи. Билетите за влюбения ми поглед са безплатни. Не се сърди, ако изпуснеш влака. В чакалнята има машина за кафе.. и за безсмислени въздишки. Вземи си книга, вестник или може би Maxim от `96-та. (За да скриваш учудения си поглед, когато разбереш, че експреса има закъснение цели 17 години.. и няколко месеца отгоре) Или да убиваш скуката от редовното ми мълчание. Разписания няма. Объркан ли си вече? Поседни, пази си силите. Веднъж качиш ли се, не си мисли, че лесно ще намериш място. Купетата са пълни с тъмни сенки, тоалетни няма. Гледай да не се подхлъзнеш на нечия помия. Няма да се смея, усмивките ми чакат на последната спирка, Надежда-Север. Не носи багаж, и без това пътуването ще е кратко. А и се съмнявам, че би могъл да стоиш дълго прав и да не паднеш. Имам резки завои. Не повдигай вежди, само не и това. Няма начин да успееш да ме разгадаеш. Ако сега съм ти лабиринт, хвани влака с прикачване, слез на междинната ми спирка, изчакай едно минало време, докато си сменя локомотива, и се качи отново. Защо се връщаме назад? Напред не ми е лесно, скъпи. Железницата ми никога не е ремонтирана. Крадена съм много пъти. Ще клати много, ще е шумно, има повече тунели, а няма осветление, смисъл има ли? Ще ти писне и ще слезеш преждевременно. Откъде съм толкова сигурна? Сам разбери. На билета е написано с червено *НЕ ОБИЧАМ* , но всеки тайно пали цигарата на заблуждението вътре.
Качи се, скъпи, влакът ми ще те изчака. Както винаги.

Етикети

Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

обичам да те целувам.

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...
Публикуване на коментар
Прочетете още

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...
Публикуване на коментар
Прочетете още