Надежда-Север.

Реди се на опашка, скъпи. Билетите за влюбения ми поглед са безплатни. Не се сърди, ако изпуснеш влака. В чакалнята има машина за кафе.. и за безсмислени въздишки. Вземи си книга, вестник или може би Maxim от `96-та. (За да скриваш учудения си поглед, когато разбереш, че експреса има закъснение цели 17 години.. и няколко месеца отгоре) Или да убиваш скуката от редовното ми мълчание. Разписания няма. Объркан ли си вече? Поседни, пази си силите. Веднъж качиш ли се, не си мисли, че лесно ще намериш място. Купетата са пълни с тъмни сенки, тоалетни няма. Гледай да не се подхлъзнеш на нечия помия. Няма да се смея, усмивките ми чакат на последната спирка, Надежда-Север. Не носи багаж, и без това пътуването ще е кратко. А и се съмнявам, че би могъл да стоиш дълго прав и да не паднеш. Имам резки завои. Не повдигай вежди, само не и това. Няма начин да успееш да ме разгадаеш. Ако сега съм ти лабиринт, хвани влака с прикачване, слез на междинната ми спирка, изчакай едно минало време, докато си сменя локомотива, и се качи отново. Защо се връщаме назад? Напред не ми е лесно, скъпи. Железницата ми никога не е ремонтирана. Крадена съм много пъти. Ще клати много, ще е шумно, има повече тунели, а няма осветление, смисъл има ли? Ще ти писне и ще слезеш преждевременно. Откъде съм толкова сигурна? Сам разбери. На билета е написано с червено *НЕ ОБИЧАМ* , но всеки тайно пали цигарата на заблуждението вътре.

Качи се, скъпи, влакът ми ще те изчака. Както винаги.