в оковите на времето.

О, любими, нека бъда като времето. Да спре да ме боли със скоростта на кратките ни мигове заедно. Да забравя самотните нощи с бързината на секундната стрелка. И нека часовникът на нашите усмивки да спре точно в полунощ. А целувките ми да се нижат нежно като плахото настъпване на здрача, поемайки от горчиво - сладкия му вкус.
О, любими, нека любовта ни да замръзне под леда на вечността. И сълзите ми като снежинки нека се разтапят върху топлата ти кожа, а смехът ми да лети като падащи листа в късна есен. Люби ме бавно, както бавно си тръгвам всеки път от теб. С болка. Гледай ме със страст, ненавиждай ме със страст, обичай ме със страст.
О, любими, нека годините на раздяла да бъдат най - дългото разстояние между нас. И нека повече нищо не ни разделя. Бъди моето време, нека съм зависима от теб. Тихо, но здраво ще се вкопча в твоите мечти, както пролетта се вкопчва здраво в преродената земя. И нека направя всичките реалност.
О, любими, нека спрем да бъдем в оковите на времето. Тежат ми прекалено много. Нека това чакане да е за последно. Последният удар на камбаната е скоро, последният удар на сърцето ми...

Коментари

като морска пяна.

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.

Прочетете още

А има дни като този

James Whistler, Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета. А има дни като този, в които клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна. А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...

Прочетете още

безмълвие ..

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...

Прочетете още

naked mind.

Търсене в този блог