Истинската ти усмивка вече ми е лукс. Гледаш ме със силата на сарказма и чакаш поредното ми падение, готов да заличиш всяка искра на осъзнаване. Затънал си до гуша в ежедневната си неприязън към дисонантните въздишки на обичайно дисонантното ти обкръжение, вътрешно прехапваш устни до солена горчивина, проклинайки заразната им пошлост. Премрежваш погледа си от сиянието на привидно безразличния ми силует, изричайки наум една-две молитви. Вътрешно очертаваш съмнения около ореола ми, грубо отхвърляш всеки подтик на пулса ти да ускори предсмъртната си кулминация. Разкрояваш ми сивото ежедневие и му пришиваш ударна доза разочарование, примесено с капчица желание. Давай. Разбий ме отново в разкрепостения си егоизъм, после събери парчетата от останалото ми "достойнство" и закрепи портрета от мозайките ми на стената на срама. А тихо аз ще премълчавам колко отчаяно зависим си от наркотика в очите ми. Платоничен опиат.
много хубаво пишеш - много ми харесва сигурно много хора са го казали но немога и аз да не го отбележа, много харесвам този стил, на къси произведени, късо но с много малко думи се обхваща толкова много една цяла същност - много поздрави и до скоро и продължавай да ни изненадваш
ОтговорИзтриване