21.02.2017 г.

нетърпимостта от крясъка на скалите.



Нетърпимостта от крясъка на скалите, от това остро извличане на болката  в миг на колизия между кипящата, наедряваща плът на морската пяна и студената, отблъскваща гръд на черния камък - това видях в очите й.
Тази отдаденост към първичното завръщане, към мазохистичното желание да се хвърлиш в нечии стоманени обятия, които винаги ще те посрещнат, но никога няма да се пресегнат след теб, се беше пропила в зениците й, избликваше именно от тях и от тях протичаше навътре по разклоненията на крехкостта й.
Няма да забравя никога тези очи - едвам успях  (а и не знаех със сигурност дали изобщо бях

10.11.2016 г.

в лошото време.



Mecuro B. Cotto
В лошото време
дъждовните вериги подрънкват по желязото на моята гръд, държат студа, заключен в обятията ми, решетките на дъха ми не могат да го пуснат. Не, не треперя, това е вторична реакция на тялото ми да се отърве от моя затвор.
В лошото време
небето издъхва от рикоширан куршум след разстрел на Вапцарова песен, той сбърка за вярата, няма такова оправдано страдание, попитай локвата кръв, която падна отгоре, падна и просто се счупи в краката ми, а аз не се разплаках, това е вината ми, вече не мога да плача. Небето къде

16.10.2016 г.

Фалшив герой.



Накъде се обърна вчера? Може би към ябълките, които така и не набрахме с теб. Обърна се към плода на едно мимолетно, без думи случило се сбогуване.
Залезът ще ни избяга.
Дядо, не можах да дочакам да се върнеш в живота, който така лесно изостави, когато беше млад. Прекалено много бяха тръгванията, които ме научиха, че няма време да се обръщам, да се връщам, да се губя във вече загубената битка. А и никога не усетих твоята липса. Майка ми - може би да, със сигурност да. Проклел те е вятърът, че си оставил толкова празно място за дишане, за оцеляване, за застудяване. Молѝ се да не е плакала за един проклет човек. (Но аз знам... неизбежно го е правила). Руините не могат да се срутят повече, но са красиви, когато плачат.

24.09.2016 г.

На момичето, което се прибира в тишината си.



На момичето, което се прибира в тишината си
от другата страна на тротоара, там, където събираш шепи от умора, между острите ъгли на чужди погледи и забързаните стъпки на познати силуети. Там, където светлините на града са нощни стражи, които безпощадно те следят с очи, и ти сервилно им предлагаш крехката си сянка в тежките окови на ежедневието. Там, където архитектурата на близостта е накриво излят бетон и страховете ти остават бездомници, за които всяка врата е залостена.
На момичето, което се прибира в тишината си,
на кръстопътя да се разкрещиш.Запали си цигара и закачи мислите си на дима, сякаш е простор.

18.07.2016 г.

по залез.



източник

"I am both worse and better than you thought." -Sylvia Plath, from The Unabridged Journals Of Sylvia Plath 

Отиди по залез във полята сред цъфналата ръж. След дъжд иди, когато черната земя, притихнала, те чака. Гмурни се бавно в тъгата, която ти оставих да се връща с вятъра. Която млада, буйна и необуздана се полюшва под това небе- жътвар, дето ме прокле да бъда цяла, макар на локвички събрана. 
Отивай и ще видиш там наблизо (в безкрая) едно поточе, тихичко шептящо песента на времето, то не чака, просто отминава и събира камъчета от въздишки, събира и отлага, на дъното ги приютява, мене ме забравя. 
Гмурни се и поплувай в тази студена мараня, очите ми така трептяха някога, като зелените