и здравей отново старо Аз.

Не искам да прекарам целия си живот, съжалявайки за това какво съм и опитвайки се да бъда това, което всъщност не съм. Един шанс ми е даден. Един миг, за да го изживея. С моето собствено тяло, с моето собствено съзнание. Пропилявайки времето си в чакане да стана нещо по - добро, нещо, в което никога няма да се превърна, забравям да обърна внимание на това, което всъщност вече ми е дадено. Безплатно. И всичко, което би ме направило щастлива, го приемам за даденост. Каква идиотщина просто. Моментите са красиви, когато не ги очакваш, когато не ги обмисляш предварително. Защо всяко мое изречение в главата ми започва с „Ако..“ ? Искам да бъда в хармония със себе си, така бих била в хармония и с всичко около себе си.. И ще спра да обвинявам другите, че са щастливи. И аз заслужавам да съм щастлива. Кристина, стегай си гъзерете, както му се вика по врачански. Всичко, което желаеш е на една усмивка разстояние. Нещата се случват, защото просто трябва да се случат и ти нямаш силата да ги промениш. Имаш силата само да промениш мирогледа си. И направиш ли го, ще видиш как нещата ще се случват, но с една идея по - специални.

потънаха ми гемиите..

Съжалявам, че загубих силата си да спасявам хората. Или може би просто ми беше отнета.

Опитвам се да подам ампутираната си ръка но още по - ампутирания ти дух, а ти стискаш зейналата ми рана в шепа сол. Посягаш за повече от това, което аз ти давам и си компенсираш с моето търпение. И аз търпя, независимо, че раната ми вече гние.

Спасението ми е жалък опит да те държа на повърхността за сметка на моята потънала котва, която вече започва да ръждясва там.. на дъното. Корабът ми спасява удавници, ала котвата е прекалено тежка, за  да може да ги изведе на сушата. 

И така. Правя нещо, а всъщност нищо не правя. Защото така съм затънала в дългове към себе си, че желанието ми да помогна боксира с желанието ми някой да ми помогне. Не знам. А котвата ми скоро ще се скъса и ще си остане на дъното.

седем грама обещания.

Отново дишам с последна глътка въздух. Крадец си на утрешните ми сънища.. и на седемте грама обещания. Мълчанието ти е най - красивото ти огледало. Всяко твое мигване ми е познато до пречупване на рефрена. Силата ти не е в скритата ти болка, а в показаните ти слабости. И затвориш ли очи за миг, виждам всеки свой недостатък, рефлексиращ към прехапаните ми устни .. а отвориш ли ги, поглъщаш всяка частица от съмненията ми, превръщайки ги в нежна целувка. Любовта ти щипе цялото ми тяло, импулсите рутинно запаметяват дъха ти, оставен по кожата ми. Не спираш да изцеждаш мислите ми, открадвайки истината от тях. Езикът ти заключен е за моите падения, а ръцете ти широко са отворени, събирайки в шепи дъждовните ми капчици.. подслонявайки живите ми мощи. И връщаш ми небето с всичките му малки светещи признания, несъзнателно прошепвайки полунощните ни клетви. А аз в нищо не съм достатъчно добра, освен да връхлитам живота ти с магнитни бури .. и в това да те обичам. 

като морска пяна.

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка.

Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето.

Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъка и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й.

Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух.

За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови.

Морето я зове.

Да потъне и да се стопи като морска пяна.

За да бъде завинаги с него.