11.04.2017 г.

ако с теб се разделим.



ако с теб с разделим
дори когато никога не сме се вплитали  взаимно в обятията на ероса
дори когато никога не сме отхапвали от ябълката на дъха между двете ни усти
дори когато твойта кожа никога не е набъбвала от желание по моята
дори когато мойте пръсти никога не са копнели нещо повече от женския ти извор
дори когато никога не сме се спирали в подземията на другата
дори когато никога не сме се раждали от яростта на малката смърт
дори когато твоите бедра никога не са препъвали така сърцето ми
дори когато моите бедра никога не са горели от вулкана на ищаха ти
дори когато никога не сме се разграфявали върху чаршафените карти
дори когато никога не сме се случвали безименно обречени гръд о гръд
как ще оцелея без да знам
вкуса на възможното ни някога?

3.04.2017 г.

Всичко свое нося със себе си.



Всичко свое нося със себе си.
Вечното припомняне на две ръце, които като бленда уловиха пролетта ми във венчелистчетата на предсмъртно междуметие, напъпило от гробните ми устни, преди с финален стон да се предам на ужаса от утрешната сянка.
И ето - утрето се извиси над мен, и не любовник, а катарзис заплених в лоното на шепота, от дъха ми той отряза свойта форма, а аз, глупачката, останала без дъх, останала без нищо, което да очиствам, си тръгнах, по - безòбразна от думите. Къде са думите, с които ти описа мойте граници? Какво да нося, щом вече нямам себе си, щом вече пролетта не ще се ражда от

21.02.2017 г.

нетърпимостта от крясъка на скалите.



Нетърпимостта от крясъка на скалите, от това остро извличане на болката  в миг на колизия между кипящата, наедряваща плът на морската пяна и студената, отблъскваща гръд на черния камък - това видях в очите й.
Тази отдаденост към първичното завръщане, към мазохистичното желание да се хвърлиш в нечии стоманени обятия, които винаги ще те посрещнат, но никога няма да се пресегнат след теб, се беше пропила в зениците й, избликваше именно от тях и от тях протичаше навътре по разклоненията на крехкостта й.
Няма да забравя никога тези очи - едвам успях  (а и не знаех със сигурност дали изобщо бях

10.11.2016 г.

в лошото време.



Mecuro B. Cotto
В лошото време
дъждовните вериги подрънкват по желязото на моята гръд, държат студа, заключен в обятията ми, решетките на дъха ми не могат да го пуснат. Не, не треперя, това е вторична реакция на тялото ми да се отърве от моя затвор.
В лошото време
небето издъхва от рикоширан куршум след разстрел на Вапцарова песен, той сбърка за вярата, няма такова оправдано страдание, попитай локвата кръв, която падна отгоре, падна и просто се счупи в краката ми, а аз не се разплаках, това е вината ми, вече не мога да плача. Небето къде

16.10.2016 г.

Фалшив герой.



Накъде се обърна вчера? Може би към ябълките, които така и не набрахме с теб. Обърна се към плода на едно мимолетно, без думи случило се сбогуване.
Залезът ще ни избяга.
Дядо, не можах да дочакам да се върнеш в живота, който така лесно изостави, когато беше млад. Прекалено много бяха тръгванията, които ме научиха, че няма време да се обръщам, да се връщам, да се губя във вече загубената битка. А и никога не усетих твоята липса. Майка ми - може би да, със сигурност да. Проклел те е вятърът, че си оставил толкова празно място за дишане, за оцеляване, за застудяване. Молѝ се да не е плакала за един проклет човек. (Но аз знам... неизбежно го е правила). Руините не могат да се срутят повече, но са красиви, когато плачат.