2.08.2018 г.

след бурята



via http://5oil.tumblr.com
Изстина ли душата ти от толкова много чакане?
Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание.
Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода...
Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета...
Изпий отровата и пусни миналото да разхвърли за последен път останките от болките, които се впиваха безжалостно във вените ти. Пусни всеки отчаян стон да се настани под уморените клепки на съзнанието ти и да прожектира калейдоскопите на времето, които разграфяваха всеки твой опит да останеш цял.
И бурята ще отмине, защото няма друг избор. И ще има смисъл цялото това безмилостно чакане.
Душата трябва да изстине, за да има кой да я стопли. Ще ми позволиш ли да изгрея в нея?

- на Александър.

13.03.2018 г.

женското ми начало.



Tracey Emin
Самотата, която пуска горещи езици в лоното на слабините ми, на женското ми начало -
то пламва в изблик на паника, а учестеният ми дъх, устремен от ядрото на стихията, отприщва чувството на неизбежност, което избухва в пожар - и аз не мога, не мога, не съм способна да избягам от тази възбуда, гласът ми се надига,(ах...), пламъците ме притискат, спускат ръцете си по извивките ми, да, тези женски плодове, толкова сочни, узрели, толкова млади, тези гърди,настръхнали, които се надигат учестено от стоновете, (не, не спирай), тези стонове, които ме изгарят отвътре, (не, не спирай, ах), този дим, който ме задушава, този огън, който остави в мен, (не спирай), тези бедра, които Ерос разтвори с устните си, (по - бързо),  които треперят сладострастно в очакване, да, това очакване, което ме приклещи в стаята, (по - бързо), тази стая в главата ми, в чиито стени се опирах от нямане, (да, да, да) това нямане, което остана след плътта ми на кладата, тази клада, която издигнаха малко преди самотата ми, (ммм...) тази самота, която се оголи след изпепеляването на кожата ми (...) и която беше причината за моето женско начало.

6.06.2017 г.

има място в сърцето -



  
Има място в сърцето –
Празен пукот след бурна езда на съзнанието
Празна шушулка, плуваща след микроскопичната буря в окото
Празна разтвореност в твърдо агрегатните откази
Празно видение след убийството на наивния поглед

Има място в сърцето –
Което все още очаква да се удави в абсурдния прилив
след последния полет на чайките,
които не успяха да снесат в гърдите й лято,
след глъчката на толкова  грохотни ялови зими

Има място в сърцето –
Празна мелодия след пронизващ куршум в безплодието на ума й
Празна симетрия след екота на болезнената й женственост
Празна следа в бистрата локва на размътеното ежедневие
Празна дума след срутването на толкова недостигнати стълби

Има място в сърцето –
Което все още очаква задушаващия полъх на вятъра
След последния взрив на всичките вселенски начàла
Които не успяха да покълнат в утробата на името й
След контракциите на толкова безпощадни усти.

Има място в сърцето –
Толкова празно, че няма място за нея.

11.04.2017 г.

ако с теб се разделим.



ако с теб с разделим
дори когато никога не сме се вплитали  взаимно в обятията на ероса
дори когато никога не сме отхапвали от ябълката на дъха между двете ни усти
дори когато твойта кожа никога не е набъбвала от желание по моята
дори когато мойте пръсти никога не са копнели нещо повече от женския ти извор
дори когато никога не сме се спирали в подземията на другата
дори когато никога не сме се раждали от яростта на малката смърт
дори когато твоите бедра никога не са препъвали така сърцето ми
дори когато моите бедра никога не са горели от вулкана на ищаха ти
дори когато никога не сме се разграфявали върху чаршафените карти
дори когато никога не сме се случвали безименно обречени гръд о гръд
как ще оцелея без да знам
вкуса на възможното ни някога?

3.04.2017 г.

Всичко свое нося със себе си.



Всичко свое нося със себе си.
Вечното припомняне на две ръце, които като бленда уловиха пролетта ми във венчелистчетата на предсмъртно междуметие, напъпило от гробните ми устни, преди с финален стон да се предам на ужаса от утрешната сянка.
И ето - утрето се извиси над мен, и не любовник, а катарзис заплених в лоното на шепота, от дъха ми той отряза свойта форма, а аз, глупачката, останала без дъх, останала без нищо, което да очиствам, си тръгнах, по - безòбразна от думите. Къде са думите, с които ти описа мойте граници? Какво да нося, щом вече нямам себе си, щом вече пролетта не ще се ражда от