след бурята

via http://5oil.tumblr.com

Изстина ли душата ти от толкова много чакане?
Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание.
Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода...
Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета...
Изпий отровата и пусни миналото да разхвърли за последен път останките от болките, които се впиваха безжалостно във вените ти. Пусни всеки отчаян стон да се настани под уморените клепки на съзнанието ти и да прожектира калейдоскопите на времето, които разграфяваха всеки твой опит да останеш цял.
И бурята ще отмине, защото няма друг избор. И ще има смисъл цялото това безмилостно чакане.
Душата трябва да изстине, за да има кой да я стопли. Ще ми позволиш ли да изгрея в нея?

- на Александър.