А има дни като този

James Whistler, Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket,
1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA.

А има дни като този, в които

светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета. 

А има дни като този, в които 

клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна. 

А има дни като този, в които

плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме, аз съм просто видение, затворена в сянката на лъстта. Кожата се разлага в пръстта на нечие чуждо съзнание, дълбоко в спомена. Докосвам иконата и всяка майка в мен се отвръща от болката, погнусена и забравена. 

А има дни като този, в които

безпомощен плач на дете се разбива в ъглите на празнотата. Тогава човешките образи конвулсивно се свиват, изтръпва светът. Жените пищят във забвение, разкъсват гърдите си, бащите тихо изплакват срама. Гротескна семантика е моето случване, безследно заглъхвам в усамотението на съня. 

А има дни като този, в които

светът се случва на крясъци. Тогава реалността пронизва като пропусната нота, която пропуква се в последния акорд на деня. Без смисъл остава опитът на разпятието да прегърне агонията на агнеца, да извика на грешника всяка молба. Ти ела със сумрака, аз ще се свия в леглото на хляба, където отпърво идва кръвта. После потопи ме в солта и нека устата ти да поеме на всичките хора всяка сълза.