нетърпимостта от крясъка на скалите.

Нетърпимостта от крясъка на скалите, от това остро извличане на болката  в миг на колизия между кипящата, наедряваща плът на морската пяна и студената, отблъскваща гръд на черния камък - това видях в очите й.
Тази отдаденост към първичното завръщане, към мазохистичното желание да се хвърлиш в нечии стоманени обятия, които винаги ще те посрещнат, но никога няма да се пресегнат след теб, се беше пропила в зениците й, избликваше именно от тях и от тях протичаше навътре по разклоненията на крехкостта й.
Няма да забравя никога тези очи - едвам успях  (а и не знаех със сигурност дали изобщо бях
успяла) да проумея откъде почерпи тези сили да прогледне. С цялото си изтерзано съзнание, оголено до месото на лудостта, аз я видях как се усмихваше с една мъдрост, потъваща като котва във времето, което не беше на нейна страна, което обърна течението си с хиляди безбожни причини. И в падината на тези очи усетих дълбокото й очакване, по - силно и от тихо прошепната молитва.
А тези очи не бяха създадени за такава буря. Не бяха готови и никога нямаше да бъдат. Животът нямаше право да отнема нежността от едва избликнал извор. И все пак тя ги стискаше силно в опит да преплува размерите на настоящето, надявайки се тялото й да се понесе към брега на спомените. Но отвореше ли ги (до последно не исках да си го представям), но отвореше ли ги, това беше кънтеж не просто на женските извивки в умората на клепките й, от които капеха Бог знае какви първородни терзания, това беше сизифова борба да успее да намери себе си сред горчивината на морската пяна.
***
Тялото на вълната, почти самоубийствено връхлитайки към лоното на брега, се изви със стон в очите й, понасяйки болката със себе си,
и тя проплака
за първи път
след раздялата.

на Ина.