Пропускане към основното съдържание

Тя е кучка

Бърз поглед към него - той седеше до най - добрата й приятелка и те оживено си бъбреха за снощното парти. Щур купон беше. Яка музика, много пиене, хормони навсякъде, съвсем по тийнейджърски :). Той й се усмихваше, не на нея, а на най - добрата й приятелка. Не беше честно. Тя си нямаше никого. Една мижитурка изплю сърцето й веднъж и тя сега беше самичка. Тя го знаеше отдавна, какво е да си сам, но сега беше по - гадно, дори най - добрата й приятелка я остави и заради какво? Поредната мижитурка, която знае само некултурно да плюе храчки .. Често тя й споделяше колко опетнено влюбена е в него, толкова опетнено, че не може даже да му го каже. А само стоеше до него и му го крещеше наум.. Дам, така ставаха нещата при най - добрата й приятелка, но не и при нея.
Една самотна пияна вечер тя стоеше под уличната лампа и чакаше да се прибере .. Чакаше него, той щеше да я вземе с колата си.. Не знаеше защо звънна точно на него, но реши, че ако звънне на най - добрата си приятелка отново ще я разочарова. Затова го набра и просто му каза:
- Моля те, ще ме закараш ли? Мисля, че съм прекалено пияна, за да намеря пътя си към вкъщи.
- Добре, веднага идвам.
И така я откара, помогна й да стигне до вратата, като я държеше през кръста и я беше притиснал до себе си. Тя се разрови за ключовете си, чантата й падна, тя се улоля, изпъшка и клекна, за да си събере нещата. Той се наведе, за да й помогне. Тогава тя погледна към него и му прошепна:
- Благодаря. (хлъцване)
- Пак заповядай.
Усмивка.
*Прозрение*
Може би той не беше мижитурка, може би беше различен ..
Задържа погледа му за още малко. Мислеше, че досега никога не е имала такова прозрение в живота си. Този поглед .. беше опасен. Тя спря да диша.
Не!Не!Не!
Не отново.
Сърцето й отново стана нечие друго.
Тя го искаше. О, Господи, защо?
Защо той беше толкова .. добър с нея? Не трябваше да я откарва до вкъщи! Трябваше да я отреже като повечето й “приятели“, да си живее животеца и да не бърка в нейната помия! Защо го направи? Защо отвори път към себе си, без да мисли за последствията, които щяха да направят помията й помия на стотна степен?!
Тя издиша тежко, изправи се, зави й се свят, облегна се на стената и затвори очи, за да се успокои. Егати .. Fuck!
Отвори очите си и го погледна. Той стоеше с протегнати ръце към нея, готови да я хванат, ако отново залитне. Загриженото му изражение се смени на объркано, след като тя започна да плаче. Но нямаше време да направи нищо, тя просто отвори вратата и я затръшна зад себе си.
Тогава съзнанието й спря да функционира. Просто всичко изключи. Обърна се и отвори вратата. Той все още стоеше пред нея. Тя избърса последната си сълза и каза:
- Не ме мрази! Не мрази и нея. Но не я обичай. Не по онзи начин.
- Какво ..?
Тя спря въпроса му с целувка. Забранена целувка. Най - добре от всички знаеше, че греши. Знаеше, че най - добрата й приятелка щеше страда. Да, знаеше и че щеше да изпитва вина. Но това щеше да е за кратко. Вината щеше да се загуби. Затова не й пукаше. Тя беше просто кучка, но любовта не пречуква ли всички?

Коментари

  1. омг! .. едно от нак-смислените неща,които някога съм чела! За бога ... FUCK! It rullz!

    ОтговорИзтриване
  2. оо, мерси за сърдечния коментар! :D

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...

обичам да те целувам.

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...