29.12.2011 г.

като морска пяна.















Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка.
Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето.
Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й.
Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух.
За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови.
Морето я зове.
Да потъне и да се стопи като морска пяна.
За да бъде завинаги с него.

22.10.2011 г.

на друг живот разстояние.



Ще бъда силна, докато не намеря някого, на когото да опра слабостта си. И самотата ми в негова прегръдка не се превърне. Ще живея през полярна пролет, докато есента не ми окапе. И усмивката му не ми задуха с летен бриз. Ще държа изстинали сълзи в ръцете си, докато той не ги стопли. И не очертае пътя на живота върху дланта ми. Ще прахосвам въздишките си, докато не дойде, за да спре дъха ми. И не ми го подари с устните си. Ще се усмихвам на нощните пеперуди, за да ми намират светлината, докато той не освети млечния път на мечтите ми. И не го прекоси в реалността ми. Ще чакам, докато не ми изтръпнат преструвките. И не дойдеш, за да ми намериш прошка.. че живея на друг живот разстояние.

27.09.2011 г.

песничка за лека нощ.



Спрях да се слушам. На север ми е топло, на юг ми е студено. И все не мога да си хвана времето. Спрях да се разбирам. Има ли изобщо смисъл? Ин винаги си има Ян. А аз винаги изглеждам на обратно и май онзи ден стъпих на шахта. И гледах как усмивките ми се стичаха в канала. Откраднаха ми мислите. И сега някой друг ги изживява. А аз гледам екрана пред себе си и ми се струва безсмислено да се опитвам да вляза в роля. Перлата ми потъна на дъното. Затворих очите си в отчаян опит да върна седемте грама, които ми изчезнаха, след като влезе в черупката ми и случайно забрави да затвориш след себе си. Остави ме наказана да

15.09.2011 г.

избягах.



Избягах.
И съм тук.
И ме виждаш.
Но ме няма.
Аз избягах.
Аз съм друга.
И усмивка, и сълза.
И ме гледаш.
И мълчиш.
Защо мълчиш?
Аз крещя.
Аз съм бяло. 
Аз съм дух
без тяло.
И летя.
И бягам.
И не се намирам. 
И не ми е тъжно.
Аз съм въздух.
И ме поемаш.
И се лъжа.
И те лъжа.
Не съм добре.
Стичам се като вода.
Но ти се усмихвам.
И съм все сама.
Очите ти ми се изплъзват.
И така...

8.09.2011 г.

run run run away.



Вратата се затвори. Чу се глухо превключване на ключалката и тъмнината в стаята съблече съмненията им. Тя отиде до прозореца, оставяйки косата й да полепне по мокрото й лице.
- Глупак. - прошепна тя, като сподави едно хлъцване. Бяло облаче от дъха й се образува на стъклото и тя се загледа в него, докато не изчезна. Не беше сигурна дали той я беше чул.
Той протегна ръката си, за да светне. Тя се обърна към него, погледна го. Чисти, измити очи. Мъката избледня заедно с бялото облаче. Ръката му висеше във въздуха.
- Тъмно е. - обобщи тя. - Остави го така. Съжалявам.
Най - накрая той пусна ръката си и загледа мълчаливо към леглото. Тя проследи погледа му. Светлината от уличната лампа, която прозираше през прозореца, беше достатъчна, за да подчертае колебанието, което премина през лицето му. Очите му отново се стрелнаха към нейните и сетне той затаи дъх.
„Липсваше ми.. Три месеца..“ - мислеше да му каже, но думите й останаха загадка. Бързата му, но настойчива целувка я изненада. Той се отдръпна и зачака реакцията й. Капка пот се стичаше по шията му. Тя не издаде нито звук.
- Кажи нещо. - тихо потрепнаха устните му.
Тя пое дълбоко дъх. Върна се до прозореца. Силуетът й гореше от емоции.
- Обичам те! - изкрещя той.
Тя прехапа устни. Усещаше умоляващите му очи върху гърба си.
- Не трябваше да заминаваш... - отговори му тя.
Горчива усмивка изкриви чертите му. Преглътна тежката буца в гърлото и отчетливо й каза:
- Заминавам отново.
Този път тя се обърна рязко. Погледна го с всичката ярост на едно самотно момиче. И заплака. Отново.
- Не можеш, нямаш право ... - говореше на себе си тя.
Той пристъпи към нея. Ръцете му инстинктивно придърпаха раменете й, тя потърси опора в разума си, бутна го и той падна на леглото. Сетне пулсът й достигаше до него.
- Нямаш право да заминаваш! Обичам те, идиот такъв! - изкрещя му тя на свой ред.
Легна до него. Хвана ръката му.
- Целуни ме пак!
Той затвори очи и пусна ръката й.
- Целуни ме пак!
Беше върху нея. Телата им се впиха. Той доближи устни до ухото й.
- Сигурна ли си?

7.08.2011 г.

Знаеш, нали?



Знаеш, че съм мечтателка. И това едва ли би се променило. Знаеш, че съм от друго време. А времето се усмихва само на съдбата. Знаеш, че обичам да гледам със затворени очи. Но теб ми е трудно да гледам дори с отворени. Знаеш, че вятърът умее да скрива тъгата ми. Затова и толкова съм влюбена в септември. Знаеш, че прехапвам устни, когато несъзнателно ми обръщаш гръб. Затова и толкова се стряскам видя ли лика ти. Знаеш, че очите ми са като вода, нищо, че са кафяви. Водата винаги намира път да избяга.. от погледа ти. Знаеш, че мразя да съм самотна сама. Но повече мразя  да съм самотна, когато си до мен. Знаеш, чe крилете ми отдавна са се счупили. Въпреки това всеки ден мазохистично се опитвам да летя към теб. Знаеш, че дъждът е моят щит. Предпазва ме да не се пречупя. Знаеш, че обичам зимата. Както ти обичаш лятото. Знаеш, че светът ми се върти в представата за твоята усмивка. И когато се усмихнеш целият ми свят се срутва. Знаеш, че бялото ме плаши. А белотата в мислите ти направо ме ужасява. Знаеш, че твоята доброта ме разголва до безсрамност. Както моята злоба те засрамва. Знаеш, че обичам да крещя името ти. И ти да шептиш моето. Знаеш, че не мога да плувам. Но океанът в очите ти ми се струва като открадната сълза. Знаеш, че проклинам всяко свое мигване. Когато погледът ми е погълнат от теб.

Знаеш, нали?

1.07.2011 г.

Безследно



И той не знае, не,
тихо затвори вратата.
Не искам да ни чуе, не искам да кълне,
бързо, скрий се в тъмнината.

Очите ми крещяха му
истина за моето небе.
Как сънувах аз страха му,
как поех го грешно в моите ръце.

Сега и мене страх ме е обзел.
Силни вопли в мене крият се.
Че сърцето ми измамно беше  взел.
Че плахи стъпки край мене вият се.

И той не знае,  не,
за вечното ми търсене.
А очите му почти достигат ме
и сълзите ми напират в повтарящо се блъскане.

Пред вратата той застава платонично.
Пред него аз топя се за последно.
В краката ми захвърлил нещо лично.
(Сърцето му било изчезнало безследно.)

4.06.2011 г.

огледално.



Ще спра сълзите си, заради вас. Пресъхнал океан ще събира прашинки от вегетивността ми, докато не се напълни. Изгнили сенки под очите ви очакват моето пропадане. Ще спра да вярвам, заради вас. Бог ще изгърми куршумите си в миналото ми съществуване. Бездушно притаявате дъх, за да чуете заветния гърмеж. Ще плюя, заради вас. Всяко скрито и нескрито кътче от светлина ще пропада порочно зад гърба ми. В погледите ви чете се мрак. Ще спра да мечтая, заради вас. Всеки тунел ще води надолу, където с язвителна радост ще приветствате гибелта на надеждите ми. Мазно ехидна усмивка изкривява чертите ви. Ще страдам, заради вас. Неспираща, агонизираща болка ще ми стане ежедневие. Покорно-мазохистично ще си забраня всяка мисъл за бягство. Нетърпеливо чакате да кажа последните си думи. Накрая, превърнала се в купчина от нищото, гледайки се в огледалото, ще застана отстрани и вие ще съзрете моето отражение във вас.

19.05.2011 г.

Карта на съкровище



Не ме търси в наситената гордост,
гниеща във градските канавки.
Не ме намирай в прекомерената волност,
лееща сред хилядите мравки.

Не скитай там, където шумът е истински безстрашен,
драскащ с нокти по нечистата стена.
Не искай бели облаци, когато си уплашен,
че не намираш вярната следа.

Аз съм болно, грозно опетнена
бяла птица с пречупени криле..
Невинната ми воля изтръгнато е заменена,
мрачният ми поглед те зове.

Погледни към разрязващия хоризонт
на моето пресичащо съзнание.
Там загубена съм в тайния ти фронт,
там затворена съм във изгнание.

И никой друг не ще те победи
в битка за безкрайното ти търсене.
Че ти ще искаш трайно да ти навреди
моето съкровище, та чак до втръсване.



30.04.2011 г.

Satellite Heart.



- Защо точно тя?  Тя дори красива не е ...
  Той я погледна безизразно. Въпросът й не го учуди. Знаеше как да й отговори, но просто не му се искаше... Щом сама не можеше да разбере, едва ли нещо щеше да се промени, дори да й го каже.
- Защо питаш? - това вече го интересуваше.
- Интересно ми е. Преди една година щеше да й се изсмееш в лицето, да я подминеш и след пет минути да я забравиш. Ти не си такъв. Тя не е за теб. Ха, изненадващо е как момиче като нея не си знае мястото.
 Той повдигна вежди. За части от секундата в главата му изникнаха всички псувни на този свят. Очите му станаха мрачни. Но после се усмихна и каза мило:
- Радвам се, че те познавам.
- И какво толкова те зарадва?
- Фактът, че заради хора като теб осъзнах от какво наистина се нуждая.
 Тя се огледа. Бяха спрели на една малка и тиха уличка. Здрачаваше се и жилищните блокове пускаха студени сенки. Беше средата на октомври. Зеленината отдавна си беше казала сбогом с топлите дни, вятърът се поздравяваше с пожълтелите листа, на слънцето му беше доскучало и вече за все по кратко се показваше на синия небосвод. Той се беше облегнал на една ограда, скръстил ръце пред гърдите си. Тя стискаше юмруци.
 От какво толкова се нуждаеше той? Имаше си всичко - влияние, пари, добро семейство, е.. под добро семейство се имаше на предвид богато семейство. Просто една усмивка от негова страна и всички му се кланяха, независимо от пола. Можеше да има всяка. Включително и нея. Сега, пред него, беше готова да се хвърли в обятията му. Но просто стоеше мълчаливо, вперила поглед в очите му.. Ала не за дълго. Опасяваше се, че той ще разгадае мислите й. Сведе очи и бузите й поруменяха.
 Обичаше го. Както никога не бе обичала друг.
- Нищо не разбираш! - изведнъж се развика тя.
- Така ли?  Аз ли съм този, който не разбира? Май обърнахме страните.
 Тя рухна, започна да плаче и заудря гърдите му с юмруци.
- Господи, защо плачеш? - уплашен, той я хвана за раменете и леко я разтресе. - Спокойно! Добре де, извинявай. Каквото и да съм направил.
- Задръж си извиненията! Какво още се занимаваш с мен, по дяволите?! Махай се! - тя яростно търкаше очите си.
- Не мога да те оставя в това състояние сама!
- Та ти вече го направи, идиот такъв! Още когато се влюби в нея! Не помниш ли, ние бяхме най - добри приятели. Или това е било толкова отдавна в миналото ти, че не си струва и да го помниш. Разкарай се! Не мога да те гледам, противен си ми!
 Трябваше да го остави, сега намери силите и трябваше да го направи. Но когато той пусна раменете й, тя се уплаши. Той я гледаше примирено. Не искаше да се кара повече с нея. Знаеше, че я беше наранил. И не можеше да си го прости. Искаше да си останат приятели, но ако останеше до нея, щеше да продължи да я наранява. Но защо ли?
- Тя е прекрасна, - тихо започна той. - знае всичките мои противни и вонящи страни, но все пак ме гледа с най - голямата си обгръщаща любов. Знае какво ще кажа само като се взре в очите ми. Допълва ме. Прави ме по - добър. Колкото и егоистично да звучи, не мога да я оставя. Съжалявам, наистина.
 Тя не можеше повече да издържи. Разбра, че това е загубена кауза. Разтрепери се, дишаше забързано и се строполи на земята. Виждаше черни точки пред очите си. Само след няколко мига загуби съзнание.
Той се развика за помощ. Взе я в ръце и се затича към първата оживена улица. Извика една жена да се обади на първа помощ.
След 20 минути вече беше в болницата. Той трябваше да остане в чакалнята, докато разберат проблема. Не знаеше какво да мисли. Имаше чувството, че всичко в него се тресе и ще изригне. Така беше в продължение на 1 час. Изведнъж докторът се появи и отиде при него.
- Вие ли сте човекът, който й помогна?
- Да, аз съм най - добрият и приятел ... Но, докторе, кажете ми какво й е!
Докторът гледаше със съчувствие в очите му. Когато отвори уста, нещо се преобърна вътре в него. „Господи, помогни на момчето да се справи.“
- Тя е болна от левкемия. Последен стадий. Болестта е поразила почти всичко в нея. Невъзможно е да се оправи. остава й може би месец живот. Когато е припаднала, най - вероятно е била подложена на силен психически натиск. На този етап всичко може да я порази. Дори емоциите. Стабилизираме положението й, но се опасявам, че до края ще трябва да остане в болницата под наблюдение.
За миг замълча, опитвайки се да намери думи, с които да успокои стоящия пред него.
- Тя .. ще умре? - очите му се насълзиха. Чувстваше, че цялото му същество излъчва болка.
- Съжалявам. Ако искате може да я посетите, в момента е будна. Но бъдете внимателен. - Това бяха последните думи на доктора. След това той се обърна и влезе в някаква стая.
А Той стоеше празен в коридора. Само виновни мисли преминаваха през него. „Защо не ми каза, глупачето ми?! Защо не ми каза? Никога нямаше да те оставя, за Бога! Какво направих... Убих я!“ Не можеше да сдържи сълзите си.
След около половин час се съвзе, колкото да отиде при нея. Щеше да бъде страшно. Застана пред вратата на стаята й, и задиша дълбоко. Когато влезе, тя седеше в леглото си и играеше на на телефона си.
Не го погледна, но знаеше, че е той.
- Не се сърди, че не ти казах.
- За кое не си ми казала? - бучката в гърлото му разтреперваше гласа му.
- Че ще умра. - Когато произнесе последната дума, тя го погледна и се усмихна. - Това нямаше да промени нищо.
Той не можа да повярва на думите й, на изражението й! Какво примирение ... Защо не искаше да се бори? Защо не плачеше, защо не го умоляваше да остане при нея до последния й миг.
- Трябва да се връщаш при нея. - Сви устни тя, и отново започна да играе на телефона си.
- Не може ли да остана още малко?
- И какво ще правиш? При мен има само смърт.
- Ще те обичам.
 Той седна до нея и заплака на рамото й.

8.04.2011 г.

Сърцето ти прозира.



Сълза.
Прозрачна е..
като стъкло.
Дали видяха?
Бързо,
скрий се 
зад лъжите си.
Усмивка.
Поредната.
Кога ще спре
този кръговрат?
Като стъкло..
Всичко
се личи.
Толкова прозрачно,
че чак мръсното
под ноктите
се забелязва..
Или може би 
мръсното в ъглите
на твоето 
сърце.
Защо не беше друго?
Друго време? 
Други хора?
Друг живот?
Защото другото
си ти сега.
Пак ли тази
измъчена усмивка?
Аа, ти забрави
какво дължиш
на онзи там,
до теб.
Затвори се,
да, така ще е 
най - добре.
Всеки да забрави
кой си 
всъщност.
Само дето
сърцето ти прозира
във очите.

6.04.2011 г.

Честит рожден ден на моята поничка! ♥



8 и 24 сутринта е и ти вероятно все още спиш, докато аз подготвям великия ти подарък без пари :D Кичурите са пристигнали, ти се чувстваш щастлива, само след 3 часа ще излезем и ще си прекараме прекрасно! Може да потичаме и в дъжда, то като няма слънце .. Ето че и ти ставаш на паметните 15 години! С 3 години повече от дузина! 15 години живот .. А сме прекарали само 4 години заедно.. И сме изживели едни от най - прекрасните си мигове.. А какво още ни очаква .. Какво още теб те очаква .. Всъщност кой ли знае - никой! Мога да те уверя само в едно - ако следваш себе си докрай и не се поддаваш на всички мижитурки, които толкова завистливо те идеализират, накрая ще се чувстваш така, както винаги си искала да се почувстваш - щастлива! 

Мое мило другарче... Ти си толкова невероятно, усмивката ти заслепява всеки срещнат .. Не случайно покрай теб съм като болна от шизофрения .. Без теб нямаше да имам толкова смели мечти! Е, и ти си тази, която ме държи да си ходя по земята, а не по облаците, за което страшно ти благодаря. Няма значение кой те изнервя, кой те кара да страдаш, кой те изкарва извън релси ... Защото потърсиш ли ме - аз винаги ще бъда там! Знаеш го много добре!

Сега е време за пожеланията. Пожелавам ти още толкова  години, умножени по 10 (poolparty) Ако не можеш да го сметнеш, ще ти помогна - 150 годинки :D ... Пожелавам ти повече искрени усмивки, и по - малко жажда за пари :D (имам чувството, че вече изкупи всички магазини в тоя свят) Пожелавам ти да намериш най - яката скриймо група, която да не се хареса на никой друг, само на теб! Пожелавам ти още по - прекрасни мигове, пожелавам ти повече отлични оценки по БЕЛ (chuckle)  Пожелавам ти лабрета да ти седи хубаво, както и всички други пиерсинги, които искаш да си сложиш! Пожелавам ти с Мишел да си станете приятелки :D:D Пожелавам ти да забравиш лошите мигове (е, колкото и да не искаш да ти го казвам, след 10 години ще помниш само хубавите неща)  И да знаеш - лилавото е цвета на депресията! И.. айде, със здраве! до след 2 часа и нещо ;d

30.03.2011 г.

грешно минало..




Бягай, скрий се в белотата
на обърналите се стрелки.
Някога преди е спомената
тъгата в твоите очи.

И звука на минал спомен
ти се вижда криво запилян.
Къде отиде пътя ти отворен
към онзи горчиво-сладък блян?

А времето тече назад,
кръговратно впивайки се в теб.
И ти въртиш се в този опиат,
отричайки врага заклет.

Загубил смисъла за реалността
вечно грабиш грешните следи.
Гръб обърнал си на пролетта,
а зимата все рефренно те боли.

20.02.2011 г.

посветено на Луничка ♥



„мили Страннико, отивам си .. това е последното ми писмо .. за жалост .. може би ще се върна .. някой ден .. прости ми .. не можах да одържа на обещанието си .. отивам си .. завинаги .. последно сбогом .. не ме забравяй .. моля те .. думите ти винаги ще чакат на върха на сърцето ми .. ще чакат за теб .. тихи думи .. тихо сбогуване .. тихо ми прости .. не плачи .. една сълза ще е достатъчна .. помни ме .. винаги .. трябва да ме помниш .. извинявай .. че съм толкова себична .. усмихни се .. умирам .. последно погледни към хоризонта .. там е моята усмивка .. Луната .. моят поглед .. винаги ще ти показва правилният път .. следвай ме .. винаги ще съм до теб .. думите ми ще летят заедно с мисълта ти .. устремена към моя бряг .. съня ти .. мое завоевание ще бъде .. тялото ми .. тлеещо ще гори за теб .. докато не изстине пет метра под краката ти .. земята ще ти е упора ..  не ме забравяй .. умирам .. още малко ми остава .. последен дъх, 
за да ти кажа сбогом .. и
 Обичам те .. “

6.02.2011 г.

лунно обещание.




Ослушвай се, когато аз мълча..
Тишината крие моя плач.
Затвори очи, ако се държа
сякаш викам своя вечен здрач.

Не губи надежда в мойто страшно утре..
То е страшно и за теб.
Спри ме, ако те изтривам аз отвътре -
страшно е да съм от лед.

Целуни ти грозното ми битие,
с което съм изваяна до кокал.
Изпий тъгата ми кат питие,
направено от минал вопъл.

Усмихни се на мъничката светлина, 
родена от нашата невинност,
избухваща в себична топлина,
която слива ни в единност.

А Луната, тя за нас ще бъде свята, 
и лъчите й вяра ще ми донесат.
Както твойте думи, тъй пролети
във влюбени мечти ще ме пренесат.