naked mind.

Дихание на дъжд. Нежен полъх разроши косите й. Тя погледна нагоре и вдиша дълбоко. Мирис на есен. Беше й хубаво. Затвори очи и си представи как танцува заедно с падащите листа. Усмихна се. Няколко човека, минаха покрай пейката, на която седеше тя, и я загледаха продължително. Но след това отминаваха и продължаваха пътя си. А тя оставаше. Не й пукаше какво си мислеха те. Можеха да я смятат за странна, но живота не е ли точно такъв? Няма нищо нормално в този свят. Започна да вали. Огромни капки се разбиваха в изсъхналата земя като оставяха тъмни петна и скоро се образуваха черни локви . Тя гледаше като хипнотизирана. Такова спокойствие и топлота. Сякаш дъжда я обгръщаше в някаква защитна стена и вече нищо не можеше да я докосне. Мълчанието й сякаш крещеше от удоволствие в синхрон с мелодията на есенния вопъл. Душата й се отвори за всичко. Попиваше движенията на всеки паднал лист, всяка въздишка на ледения вятър, всяка усмивка на пухкавия облак.. Внезапно се изправи. Нещо се вряза в нея, ...

Оглеждаш се наоколо. Какво става с живота ти? Къде се забута? Страшно е .. Остана на заден план. Спънка. Защо? Просто малка почивка. Почивка от всичко. Сам, да, понякога е хубаво. Борба. Въпреки всичко те са най - важното за теб. Безмълвно ти се молиш за тях. За щастието им. Къде си ти сега? Една мижава точица в цялата картинка. Но и тази точица си има цвят. Искаш прегръдка. Яд те е. Защо ли? Те имат това, което ти не притежаваш. Радост. Има я, там някъде, сред другите цветни точици. Заедно всички образуваме едно. Ако аз съм черно, ти трябва да си бяло.

3 сутринта. Дишаше зачестено, студената реалност я беше откъснала от краткия й сън. Огледа се наоколо. Опитваше да си припомни. Загледа се в тъмната стая, за да свикнат очите й. Изправи се, седна на леглото, облегна главата си на стената и отново затвори очи. Сънят й минаваше като на лента под клепачите й. За Бога! Това беше само сън! Мъгла обви съзнанието й. Не се беше чувствала толкова премазана никога досега. Нещо пулсираше непоносимо бясно в размътената й глава, толкова опияняващо мъчително .. Дълбока въздишка сряза рефлексната тишина, и запълни стените на стаята. Тя остави мислите й да се разпрострат като облак дим. Беше фатално - сънят, той беше извън всякакви граници, обхвата му беше невъзможен за преглъщане. Тя потрепери, сещайки се отново, че вече никога не може да си върне тези кратки мигове пълно и необятно щастие, този сън, този блян .. Картините жилещо зашариха в съзнанието й, след това нежно преминаха като тръпка по цялото й тяло. Бледи лица, контрастиращи на черната нощ....

Има нещо .. нещо, което ми липсва. Усещам някаква буца в душата си. Остави ме да живея, моля те, защото без теб не мога да живея.. Искам те при мен. Много ли искам?

Бърз поглед към него - той седеше до най - добрата й приятелка и те оживено си бъбреха за снощното парти. Щур купон беше. Яка музика, много пиене, хормони навсякъде, съвсем по тийнейджърски :). Той й се усмихваше, не на нея, а на най - добрата й приятелка. Не беше честно. Тя си нямаше никого. Една мижитурка изплю сърцето й веднъж и тя сега беше самичка. Тя го знаеше отдавна, какво е да си сам, но сега беше по - гадно, дори най - добрата й приятелка я остави и заради какво? Поредната мижитурка, която знае само некултурно да плюе храчки .. Често тя й споделяше колко опетнено влюбена е в него, толкова опетнено, че не може даже да му го каже. А само стоеше до него и му го крещеше наум.. Дам, така ставаха нещата при най - добрата й приятелка, но не и при нея. Една самотна пияна вечер тя стоеше под уличната лампа и чакаше да се прибере .. Чакаше него, той щеше да я вземе с колата си.. Не знаеше защо звънна точно на него, но реши, че ако звънне на най - добрата си приятелка отново ще я разоч...

Слънцето се пронизваше между натежалите рамене на планината. Оранжевите облаци образуваха ореол около горящата сфера и се изливаха в небето като захарен памук. Наблизо се чуваше старата мелодия на уличния трубадур. Все така последната му обиколка беше около старата, опустяла гара. От там минаваха само от време на време пътнически влакове, които качваха по някой пътник, незнаещ на къде отива и търсещ себе си някъде другаде. Здрачаваше се. Повеите на есенния вятър разлюляваха сломените липи, дали вече своя плод, раздухваха опадалите листа и ги сграбчваха в своя тъжен танц. Студенината вече се притискаше до закоравялата земя, изсъхнала и уморена. Релсите, ръждясали от непокорните ръце на времето, се извиваха надолу към масивите на планината, сякаш се врязваха в нея. Въздухът се насипваше вече престарял и натежал, носеше мириса на приближаващата буря. Тя стоеше там, на гарата, неподвижно. Вятърът развяваше косите пред очите й, те се шибаха в лицето й, закриваха погледа й, както закриваха и...

- Какво търсиш тук? - попита изненадано и объркано той. /Скри се в сянката./ - Аам .. ами, просто исках .. - тя го погледна с този нежен поглед, създаден сякаш само за него. - Исках да видя, че си истински. Той се взираше в нея някак си далечно. Сякаш потъна в дълбокия й поглед, опитващ се да достигне дъното. Преплува цял океан и накрая опря до нейната душа. - Е, това съм аз! Това ли очакваше да видиш? - Той не можеше да повярва на очите си! На сърцето си .. Живота му се стори сън, а сега се пробуждаше и пред него бе изправена голата й душа - така чиста и светла, така невинна и крехка. Тя пое към него, но той се отдръпна. Страх го беше .. Страх го беше, че тя няма да го хареса, че ше го съзре. Той пристъпи назад .. сянката ставаше все по - дебела. - Това си ти! - усмивка. - Винаги съм си те представяла такъв.. Но не си ли щастлив? - усмивката помръкна. - Аз мислех, че .. Той се стъписа .. Какво говореше тя?! Та той беше на седмото небе! Не го ли разбираше? Не го ли виждаше? Защо тя с...