Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

Истински завинаги

- Какво търсиш тук? - попита изненадано и объркано той. /Скри се в сянката./
- Аам .. ами, просто исках .. - тя го погледна с този нежен поглед, създаден сякаш само за него. - Исках да видя, че си истински.
Той се взираше в нея някак си далечно. Сякаш потъна в дълбокия й поглед, опитващ се да достигне дъното. Преплува цял океан и накрая опря до нейната душа.
- Е, това съм аз! Това ли очакваше да видиш? - Той не можеше да повярва на очите си! На сърцето си .. Живота му се стори сън, а сега се пробуждаше и пред него бе изправена голата й душа - така чиста и светла, така невинна и крехка. Тя пое към него, но той се отдръпна. Страх го беше .. Страх го беше, че тя няма да го хареса, че ше го съзре. Той пристъпи назад .. сянката ставаше все по - дебела.
- Това си ти! - усмивка. - Винаги съм си те представяла такъв.. Но не си ли щастлив? - усмивката помръкна. - Аз мислех, че ..
Той се стъписа .. Какво говореше тя?! Та той беше на седмото небе! Не го ли разбираше? Не го ли виждаше? Защо тя спря да се усмихва? Беше толкова прекрасна!
- Извинявай, не искам да скърбиш заради мен! - Продължаваше да се отдръпва..
- Но защо .. - Тя протегна ръка. Искаше да го спре.
- Толкова си красива! Моля те, постой още малко така. Прелестна си на лунна светлина!
Тя се обърка. Защо бягаше от нея? Защо се криеше в тъмнината? Единственото, което искаше, е да го види!
Кап - кап .. Две тежки сълзи се изляха от очите й. Тя сведе поглед, обърна се настрани, не искаше той да я види.
- Защо плачеш? - очите му зашариха напразно в пространството. Какво беше направил сега? С какво я натъжи? Сърцето му запулсира - тя се разрида! “Какво да правя? Какво да правя? Как да й помогна?“
Една ръка се протегна от тъмнината, поколеба се малко, после нежно, много нежно погали бузата й, обърна лицето й към него.
- Не плачи! Недей! - Той й се усмихваше. Държеше лицето й в ръцете си, това ангелско лице. Беше красива! Душата му .. тойй реши да излезе. Вече не го беше страх. Ето го! Луната го гледаше..
- Ти си щастлив! - сякаш благословия прошепваше тя. Очите й се радваха.
Две голи души.
- Исках да те видя, че си истински.. Видях те, а сега ще ми дадеш ли да повярвам?
- Давам ти всичко! - обещание.
Тя протегна ръцете си. Притисна душата си в неговата. Такова приятно усещане. Пълнота. Цялост. Той се просълзи. Това видя в началото. Сега го повярва.
Една душа.
Всичко друго беше сън.
Луната ги отразяваше - “Завинаги“ ..

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации