Затвори очи

Слънцето се пронизваше между натежалите рамене на планината. Оранжевите облаци образуваха ореол около горящата сфера и се изливаха в небето като захарен памук. Наблизо се чуваше старата мелодия на уличния трубадур. Все така последната му обиколка беше около старата, опустяла гара. От там минаваха само от време на време пътнически влакове, които качваха по някой пътник, незнаещ на къде отива и търсещ себе си някъде другаде. Здрачаваше се. Повеите на есенния вятър разлюляваха сломените липи, дали вече своя плод, раздухваха опадалите листа и ги сграбчваха в своя тъжен танц. Студенината вече се притискаше до закоравялата земя, изсъхнала и уморена. Релсите, ръждясали от непокорните ръце на времето, се извиваха надолу към масивите на планината, сякаш се врязваха в нея. Въздухът се насипваше вече престарял и натежал, носеше мириса на приближаващата буря.
Тя стоеше там, на гарата, неподвижно. Вятърът развяваше косите пред очите й, те се шибаха в лицето й, закриваха погледа й, както закриваха и мислите й.. Чакаше .. В ръцете си държеше своите спомени, и малко чужди .. Друг багаж не й трябваше. Мили, ведри, щастливи спомени.. от това имаше нужда.
Заслуша се в познатата мелодия .. Още един спомен. Усмихна се на себе си, спомняйки си как преди така наивно си мислеше, че тази песен никога не би звучала за нея.. Че тази песен е за онези хора.
Какво се случи? Кога и тя стана част от онези хора? Кога и тя стана човек ?
Затвори очи, сякаш въздуха щеше да прояде съзнанието й, ако бяха отворени. Имаше чувството, че целия свят я сочи с пръст, че е в центъра на най - ужасния си кошмар. Беше се качила на въртележка и този свят й се въртеше, замайваше я, пречупваше я.
Тя клекна и опря глава на коленете си. Спомняше си ..
“Онази чаровна усмивка, която той й подари в онзи съвсем съвсем първи ден .. Нещо се случи тогава .. Тя не беше същата.
Тя му даде най - скъпото си.. Нали това се правеше, когато обичаш някого .. Даваш му това без което не би могъл да живееш и черпиш сили за живот от това, че си се отдал напълно ..
Сърцето й .. Сърцето му .. Размяна на животи .. Зависими един от друг .. Обладани един от друг .. Търсещи се един друг и намиращи се постоянно ..
Но защо .. ааам ..
Той просто си отиде .. Взе сърцето си и си тръгна .. Обърна се назад, дари й последната си усмивка, загледа се в нея, сякаш й казваше с поглед, че е прекрасна и никога няма да я забрави .. После и сълзата си й подари ..
Не й каза нищо .. Излишно беше .. Замисли се дали да не й остави сърцето си, но после се обърна и замина надалеч ..“
Тя отвори очите си и се изправи, заплака .. Живота й замина .. Сега нямаше нито своя, нито неговия .. Изпита беше за света .. Чакаше ..
Чакаше своя влак .. Да замине надалеч .. да се намери ..
Но тези спомени й причиняваха болка, бяха й вече ненужни .. Тя ги захвърли и обгърна тялото си с ръце.. Беше студено .. Всичко я пропъждаше да се махне .. времето, песента на трубадура..

Едно листо падна в краката й. Тя се наведе и го взе .. Започна да го разглежда, беше изсъхнало, вече нямаше и капка живот в него ..
От към планината се чу пътническия влак. Той изсвири и спирачките заскърцаха. Тя погледна натам, въздъхна дълбоко, погледна отново към листото .. и го смачка в ръцете си .. То се начупи .. така както се беше счупило и сърцето й .. Тя пусна парченцата на вятъра и той ги разнесе назад зад нея ..

Обърна се и ги загледа, но влакът отново изсвири. Тя погледна към него, но разбра, че никога няма да продължи напред.. парчетата от сърцето й си оставаха зад нея .. в миналото й ..

Скочи на релсите и последния спомен, който се вкопчи в съзнанието й беше как той й беше прошепнал веднъж: “Затвори очи, за да видиш любовта ми“
Тя ги затвори и видя .. Но вече беше късно .. Тъмнината я обгърна завинаги.