Пропускане към основното съдържание

mercury comet ..

Полъха на вятъра беше толкова приятен. Играеше си с косите ми, галеше нежно лицето ми, изпълваше ме с цялост.. Слънцето се надбягваше заедно с мен, като от време на време се скриваше зад някой баир или стрелваше лъчите си между клоните на дърветата, които ритмично оставаха назад . Изпращаха ме, махаха ми за сбогом, пееха ми непознато сладки песни. Сякаш всичко се радваше на моето щастие, заразно наивно и необятно.
Кометата ме водеше. Една кола ме изпревари. Отлетя напред и остави пепел и дим зад себе си. Аз не бързах, имах време. Достатъчно време, за да имам силите да оставя всичко минало. Знаех .. виждах, че ме чака нещо хубаво. Беше от онези усещания, като шесто чувство, но по - наситено .. Непоколебимост в несигурното утре. Дам, утре винаги беше несигурно, но в това му беше магията. Лесно е да се забравя, въпросът е дали искаш или те е страх, че може би без миналото си ще останеш празен .. Животът никога не е празен, винаги идва нещо, което да го запълни.
Вдишах дълбоко - новото ми бъдеще, новият ми път. Освобождаващо.
Той ме чака. Ще дойда, просто не бързам. Миналото е вече затворена книга, само настоящето ми е малко трудно да премина.
Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

безмълвие ..

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...
6 коментара
Прочетете още

като морска пяна.

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.
11 коментара
Прочетете още