една толкова важна секунда.

Беше ноемврийски студено. Нощта беше избистрила сетивата на празните улици. Листата бяха мокри устни, които целуваха асфалта под краката им. Тихите им думи вървяха пред тях, а мислите им се държаха за ръце. Засмяха се на случайността, че светът ги беше оставил насаме да бъдат толкова близо един до друг. Обувките й потропваха отмерено бавно. Тя се подхлъзна, а той я хвана толкова по навик, сякаш се беше упражнявал цяло лято за този момент. Да не я остави да се сгромоляса, заедно с цялата й Вселена. Повдигна я и за една толкова важна секунда очите им се срещнаха някъде в безкрайността. А след това мълчаливо оставиха едно желание да се намести между топлия им дъх.
Облаците, които тежаха над деня, сега се бяха вдигнали високо и правеха място на планината да постели уморено очертанията си над града. И да диша прохлада. Едвам доловима, тя се виждаше като бледа сянка на фона на черното небе. Толкова нюанси на черното, които се побираха толкова красиво в зениците й. Той я наблюдаваше с половин усмивка. Знаеше, че погледът й се лута толкова любопитно в тъмнината, за да намери звезди. А те бяха точно пред нея. Всичките тези малки прозорчета на малките сгушени панелки, всичките тези малки светове, пълни с нечия топлина, с нечии сънища, с нечия светлина за Утрето.
Уличните лампи оставяха кръгли петна по тротоара. Той не можеше да побере този момент в границата на живота си. И затова спря да се опитва. Хвана я за раменете, но инерцията й да продължи напред се съпротивляваше. Той застана пред нея и тя нямаше друг избор, освен да спре да се опитва. Накара я да стъпи в кръгчето светлина. Тя стоеше безучастно, а краката и трепереха от студ.
"И сега какво?" попита тя, а от устните й излетя нетърпелива въздишка.
Той се отдръпна. "Нищо, просто исках да видя луната."

Коментари