понякога е така пълнолунна.

Понякога е така пълнолунна. Заблестяла в мрака- толкова наперено парадира със самотата си... Ще се засмее три пъти по - силно, ще прониже въздуха с истини, едни такива, попили горчивината, заседнала в гърлото й. Ще се ядоса на небрежието, в което се е превърнал живота ти, когато си спрял да търсиш красотата. Ще бъде безразлична, ще пилее дни в мълчание и нощи в безсрамие. Ще разхожда на каишка пропилените моменти и ще носи абсурдност, вместо червило. Ще забравя чадъра си преди да излезе. И ще се прибира с разпиляна коса и разпилени очаквания. Ще се напива със спомени в 3 през нощта, ще остави сърцето си на безшумен. Ще
те гледа с поглед, в който са паднали хиляди звезди и не се е сбъднала нито една мечта. Ще се опита да те спаси, да излекува всичките ти рани. Ще трепери от безсилие, ще плаче, ще псува, ще проклина. Ще те прегърне с най - тихата любов, онази потайната, дето те е чакала да се усетиш празен. И ще те напълни с дълбоко облекчение. Ще те научи да дишаш отново. И никога няма да те попита защо. Защото знае. Просто знае. Ще ти звънне някъде след полунощ, тогава часовете са толкова разпилени и всичките натежават с еднакво значение. Ще ти говори за уличните светлини, за уличните кучета и за всичките пътища, които водят към теб. Ще премълчи колко й липсваш и ще се надява да си спасение, а не разрушение. А после ще си легне и ще се завие с няколко сълзи.